Неловко ми е от всичко това - от моето несъответствие с тези хора, това място, тази роля.
- И на какво дължа вниманието? - питам.
Сенаторът ме поглежда странно - както тогава, при първата ни среща, когато от него за пръв път падна маската му. Не отговаря на въпроса ми, той дори не го е чул и е размишлявал съвсем не за това, което е произнесъл на глас.
- Знаеш ли, Ян... - Той слага ръка на рамото ми. - Това, което ще ти кажа сега, е глупаво, сантиментално и... И ако някой от Съвета го чуе, може да стане скандал. Но...
Спираме се. Стаята е празна. Смехът едва се чува някъде в далечината. Въображаемият бриз помръдва рисуваните клони зад фалшивите прозорци. Шрайер присвива очи, дълго време не се решава да заговори.
- Ти знаеш защо нямаме деца. На вас, Безсмъртните, ви е забранено да имате отношения с жени... В Партията няма такива ограничения, но децата не са ни позволени. Не е разрешено да ги имаме и дори само да ги пожелаваме... Но...
Той се запъва като малко дете.
И изведнъж цялата мношкилометрова кула отгоре се изпълва със звуков потоп - зазвучават утробно мощни тръби, които го прекъсват.
- Ти... Ти си този син, който не съм имал, Ян - сконфузено мънка Ерих Шрайер. - Който не мога да имам. Прости ми. Да вървим, чакат ме.
Не, почакай... Постой... Какво? Какво имаше предвид той?!
Но сенаторът не казва нито дума повече по тази тема; той се носи като вихър напред из проходи и помещения, в които, ако бях сам, непременно щях да се изгубя. Не мога да разбера нищо; бързам след него, искам да го задържа, да го накарам да каже всичко докрай!
Изведнъж всичко, което ми се е случило от първата ни среща насам, престава да ми се струва съвпадение; неговото внимание, неговата опека, неговото търпение, доверието, което бях излъгал - и неговата готовност да бъде лъган още...
Може би това не е кредит, който той се опитва да ми пробута, а... връщане на отдавнашен дълг? Сякаш той много отдавна ме е изгубил, а сега ме е намерил и не иска повече да ме изпуска. Сякаш...
Шрайер ме въвежда в Наос през малък страничен вход, докато в същото време останалите още се тълпят при вратата. Досега не съм идвал тук. Безсмъртните обикновено ги допускат на това място само като охрана.
Великият Наос е квадрат, вписан в окръжността на кулата, и дължината му е стотици метри. Колоните се издигат до самия небосвод и го подпират. Подът е облицован с мрамор -истински, очукан и издраскан, стар. Ние стъпваме с боси крака по същите такива плочки, каквито преди три хиляди години са охлаждали стъпалата на древните елини. Когато са правели храм от такъв камък, те са вярвали, че той ще стане убежище на Атина, Аполон или Зевс. И изведнъж - ние. Странно усещане.
Може ли това място да стане мое?
Търся погледа на Шрайер. Той ми се усмихва - не особено весело, стеснително.
Отново тръбят гръмогласно - не са ли това същите онези тръби, които би трябвало да възвестят Апокалипсиса, но са били пропити от изоставените ангели и придобити от хората на безценица на някой битак? Няма да има край на света. Ние ще пребъдем на тази земя неизменно от днес до веки веков.
Залата се изпълва с млади хора в хитони. Те тук са десетки хиляди, може би всичките сто хиляди - цветът на Партията. Шестима се изкачват на дългата трибуна, разположена в дълбината на залата.
Шрайер ме поглажда по ръката и ме оставя в най-близката редица. Неговото място е там, в Съвета. Той е седмият от тях.
Сред тях няма Върховен - Съветът взима всичките си решения съвместно. И гласът на Ерих Шрайер, сенатора, тежи не по-малко от останалите. Беринг скромно застава накрая, средата предоставят на гордата и пряма Стема Дамато, министър на социалната политика. До нея е Нуньо Перейра, ръководителят на Министерството на културата. Франсоаза Понсар - образование и наука. Гвидо вай дер Бил - здравеопазване. Илиана Меир замества говорителя на парламента.
Не е важно каква длъжност има всеки от тях в момента. Всичко може да се промени. Всички те са равни помежду си - но конгресът на партията се открива от сенатор Ерих Шрайер.
- Братя! - той пристъпва напред и шепотът, с който е била изпълнена залата, изтича в мрамора. - На нас се е паднала честта да се родим във велика епоха. Да станем първи от хората, които са осъществили всички завети и мечти на безчислените ни предци. Всички те са искали да преодолеят смъртта, тлението, забравата. От стотици милиарди умрели ние помним имената само на няколко хиляди. От другите не е останало нищо. Те не са и живели, а са се мярнали и са загинали.
Вдигам поглед... Във Великия Наос сякаш няма таван. Над главата ми, над главите на всички нас има бездна. Черен космос, безброй звезди. Раждащи се свръхнови и загиващи звезди джуджета. Завъртени в спирали далечни галактики. Флуоресциращи мъглявини. Закача залата с невероятно огромния си крайчец Слънцето - алхимичен тиган, препълнен с кипящо злато, и аз виждам как се пукат мехурите на протуберансите... Какво е това? Камери, разположени на Меркурий и Юпитер? Анимация? Изглед от вакантния офис на Господ Бог?