- Кльопачката! Енергията! Всичко едва стига! Едва! Тук всеки трябва да прояви съзнание! Сто и двайсет милиарда шестстотин милиона четиристотин осемдесет и една хиляди. Толкова Европа може да понесе. Повече - няма да може. Ние сме в опасност. Демагозите мънкат: тук хиляда, там хиляда... А ето какво ще ти кажа аз: чашата е препълнена, това е. Още една капка - и ще прелее. И капут на всичко.
Кимам - точно така си е.
- И няма да го има вече твоето безсмъртие. Ясно ли е? А всичко това е заради онези. Ако в Европа има врагове - това са те. Нищожества. Искаш да живееш като звяр - направи избор, всичко по закона, нали така? Но не! Те искат да се отърват. Да измамят теб. За да може тяхното изродче да диша нашия въздух, да пие нашата вода! И какво, да им поднесем всичко на тепсия?
- Майната им - мърмори навъсено юношата.
- Просто не забравяй това, ясно? Те са престъпници. Паразити. Те са длъжни да си платят!
Ние вършим всичко правилно. Светът, приятелю, е устроен простичко - черно или бяло. Ние или те. Ясно?!
- Да, ясно, ясно...
- Само така! Никаква пощада за тези гниди!
Мустакатият строго оглежда хлапака, после сваля раницата от рамото си, вади от нея бяла маска. Оглежда я, сякаш я вижда за пръв път и не разбира откъде се е взела в раницата му. После си я надява.
На вид композитният материал, от който е направена, не е различим от мрамора.
Лицето на маската по-рано е принадлежало на древна статуя на Аполон. Знам това -виждал съм самата статуя в музея. Очите му са пусти, без зеници - белнали са се или ги е премрежило перде. Лицето е студено, безстрастно, парализирано. Безполово. Твърде правилни черти. За модел са използвали или самия бог, или мъртвец. Живите хора нямат такива лица.
Хлапето бърка в раницата си, измъква от нея точно същата маска, надява си я и застива -навита пружина.
После и пълният бизнесмен измъква отнякъде своята - копие на онези у хлапака и мустакатия. Суетливо измъква отнякъде Аполоновото лице слабият мъж, бавно си слага мраморния облик ушатият. След него същото правят великанът и Витрувианският човек; рошавият младеж сваля разноцветната си хавайска риза и облича черен комбинезон - като останалите, превръщайки се в бога на светлината, младостта и красотата; и веселякът с месестите устни следва примера му. Сега и деветимата са униформени и обезличени.
- Заспа ли? - обръща се към мен онзи, който беше мустакатият.
Вадя маската си - последен.
Пристигнахме.
Стената, от която излизаме, е превърната в пано - върху цялата й огромна площ са нанесени графити. Наивни, ярки, сладникави: усмихващи се мургави богатири с квадратни брадички и сапунени мехури върху главите, арийски самки в сребристи комбинезони, смеещи се деца с умни очи на възрастни, леки прозрачни небостъргачи, а над тях -преливащо се в синия космос безоблачно небе, в което стартират десетки бели кораби „Албатроси“, явно готвещи се да скочат през междузвездното пространство към други светове, да ги покорят и да прекарат дотам мостове, претъпкани с щастливи човечета от Земята.
Между небето и космоса са многометровите букви на наименованието на тази румена утопия:
БЪДЕЩЕ.
Дявол знае кога са нарисували всичко това. Сигурно отдавна - щом още са рисували, а не са пуснали върху стената проекция или не са сложили екран. Щом са хабили боя за изображенията на деца. Сигурно много отдавна, щом още са вярвали в усвояването на космоса. Затова пък е напълно ясно, че откакто са нарисували тук тази идилия, не са я чистили нито веднъж - така че сега графитите са покрити с кафяв слой сажди и мазнина, сякаш е картина на средновековен майстор. Небето е потъмняло. Хората, ламинирани в мазнината, изглеждат нездраво: изкарали са жълтите си зъби, взират се с пожълтялото бяло на очите си и радостта им изглежда престорена, сякаш в концлагер е дошъл фотограф от вестник и е наредил на всички да се усмихват.
Забавно. Моделите, които са позирали на художника преди столетия, навярно изобщо не са се променили оттогава. А техните изображения са помръкнали, покрити със сажди, размити. Времето не играе в полза на портретите, това го е забелязал още вечният юноша Уайлд. А на нас не ни пука от времето. Ние не боледуваме от времето.
Изходът от кабината на асансьора е разположен там, където на стената е нарисуван последният, неиздигнал се в космическата синева кораб, и е изпълнен в тон с фантазията на автора - вратата на асансьора е люк на междугалактическата совалка.
Получава се така, че излизаме в остарялото БЪДЕЩЕ от кораб, който така и не е полетял към далечните звезди. И правилно е направил, между другото. Какво ще търси там?