Стои, облегнат на стената, огромният Аполон Белведерски - същият този, на когото сме откраднали самоличността, тиражирали сме я и зад когото сега се прикриваме по време на нашите погроми. Това не е умаленият модел, който са изсекли гърците. Нашият е в естествена големина. Десет етажа висок.
Към стъпалото на монумента се е облегнала девойка в бял хитон. Освен нея във фоайето няма жива душа.
И все пак тук е шумно.
Големи екрани ретланслират новините на основните канали; на всичките дават конгреса на Партията. Навсякъде - в пряко излъчване. Сега показват Петстотин и трети, а пет минути по-рано из цяла Европа е прелетяла моята потна физиономия, изкривена от неочаквано щастие.
Животът ми ще се промени.
Дошла е всенародната слава.
Шрайер ми е надянал маска, която вече никога няма да съдера от лицето си. От днес нататък ще ме разпознават в моя бокс, във влаковете, в къпалните.
Сега не мога да се престоря на някого другиш. Моят арсенал с фалшиви имена и личности сега е изгубил смисъл; мога да ги изпратя всичките в раздробителя.
Задължили са ме завинаги да бъда този Ян, който е извършил велик подвиг, като е отворил на Безсмъртните портата на Барселона.
Идиотски и безполезен подвиг; газовата атака е била планирана от самото начало, до нея оставаха само няколко минути, Безсмъртните така или иначе биха попаднали в града безпрепятствено.
Подвиг?
Затова пък сега съм хилядник. Човешко заплащане, човешко жилище. Всичко, за което съм си мечтал. Асансьорът от небесата, който толкова отчаяно злобно и толкова дълго съм викал, най-накрая е пристигнал.
Приближавам се към Елен Шрайер, натрапвам й себе си.
- Какво? Да ви поздравявам ли? - изрича тя без никакво изражение.
- Вашият съпруг е мерзавец и лъжец.
- Вие просто още не го познавате добре - разтяга устни Елен.
- И аз възнамерявам да му го кажа.
- Защо така? А как ще продължи да живее той с това? - Тя дори не се опитва да се маскира.
- Жал ми е за вас, Елен. Жал ми е, че сте се събрали с това чудовище.
Тя накланя главата си настрани. Устните й са полуотворени. Едното й рамо е голо.
- Жалостта е най-лошото от чувствата, които бих могла да предизвикам у вас.
Хващам я за ръката. Тя не ми се съпротивява.
- Да вървим - казвам аз.
- С едно условие - вирва брадичката си тя.
- Каквото и да е. - Стискам пръстите й по-силно.
И след час ние влизаме в кабина с паркетен под - от руско дърво, вече от сто години окончателно изчезнало и поради това извънредно ценно. Портиерът не е на мястото си - тя му се е обадила и го е отпратила; по пътя не ни вижда никой, освен, разбира се, камерите, с които би трябвало да е натъпкан домът на Ерих Шрайер. Нека гледат.
Крилата на асансьора се разтварят и ние се оказваме в светлата приемна. Нападам я веднага, но тя се отдръпва и ме повежда с ръка към вътрешността на апартамента.
- Не тук.
Сенките се редят като акордеон: арка-стая, арка-стая... Под тавана шумят месинговите перки на вентилаторите, сякаш те са перките, които поддържат този летящ остров в облаците. Приятна прохлада; ухае на щавена кожа и книжна прах, вишнев тютюн и ажурни женски парфюми.
- Къде? - шепна аз нетърпеливо.
Отминаваме протрития диван под златния Буда - Елен ме дърпа за ръката и ме вкарва в спалнята. Огромно съпружеско легло, стени в кафяво-златисти ивици, резбовани дървени панели; огледало - кристален фонтан. Всичко излъчва благоприличие и приемственост между поколенията. На скрина с каменен плот има обемна снимка - Ерих Шрайер прегръща красивата си жена отзад, застанал зад гърба й; и двамата сияят. Със сигурност тази снимка е била на главната страница на някой ресурс за охолния живот на знаменитостите.
- Ето го моето условие - казва тя, докато съблича роклята си през главата и застава на колене пред мен. - Тук.
- Ръце зад гърба - отговарям й глухо; гласът им е пресипнал. - Сложи ръце зад гърба.
И тя ги слага; завързвам ги при лактите ми здраво - тениската ми пращи. Изправям се.
Елен ме гледа от долу нагоре. Какво крехко лице - изящна основа на носа, вежди линии, детска брадичка и невероятно големи очи - но не изумрудени, както ми се беше сторило, когато я видях за първи път Изумрудът е наситен, а очите на Елен Шрайер са от най-фино стъкло.
Изваждам фибата от косите й и те се разсипват по слабите й кафяви рамене - течен мед. А после ги събирам в юмрука си - така, че тя тихичко изстенва. Това са моите юзди, Елен. Тя все още иска да се прави на господарка - протяга се към токата ми, но аз отлепвам пръстите й. Ще направя всичко сам.
Вече няма да ти бъда верен, Анели.