Разкопчавам се, изправям се.
- Не. Не така. Аз сам.
Сега не са ми нужни тънкости, не са ми нужни нейните куртоазни методи.
Тук съм, за да се изгавря с Ерих Шрайер. И тя е тук заради същото.
Зашлевявам я - леко, но това й е достатъчно. Тя ахва, а аз я хващам със своите твърди вкочанени пръсти за челюстта - цялото й лице е в моята длан - и натискам с палеца и показалеца в трапчинките на бузите й. Тя отваря за мен устата си и аз навлизам до откат. Елен пробва да изобрази удоволствие, опитва да се движи сама, но не успява да влезе в ритъм с мен. И тогава аз просто стискам главата й като в менгеме, превръщам я в предмет, в машина, използвам я, употребявам я, нанизвам я, отблъсквам я, отново я нанизвам - тя кашля, плюе, едва не повръща, но ме гледа в очите, както й е било казано. Не отмества поглед нито за секунда. Не усещам зъбите й, може би тя също ми причинява болка скришом, но смятам, че сега е твърде погълната от себе си, за да мисли за мен. Стремя се да стигна още по-надълбоко, трия се в нейни места, непредназначени от природата за съвкупление -съвсем меки, толкова тънки, че ми се струва, че мога да ги скъсам. Затиквам й гърлото, тя се дърпа - няма с какво да диша, и аз я отпускам да вземе дъх за секунда. За секунда.
Виждам сълзи в очите й - но козметиката й е влагоустойчива, няма да се размаже. Гладките чисти бузи блестят, намокрени. Вдигам я нагоре, целувам я по устните. После я блъскам върху леглото - откъм страната на господин Шрайер, ако се съди по нощното шкафче - с лицето надолу, а самият аз се качвам зад нея, сядам с голия си задник върху сенаторската възглавница, дърпам и спускам до коленете бялата дантелена лентичка, в която Елен крие голите си слабини, шляпвам я по разтворилите се устни, потапям в нея пръсти, хващам я под корема, повдигам я към себе си и я дърпам назад.
Те вече ми е простила прелюдията ни и сама ме търси, трепери нетърпеливо, моли за нещо неразбираемо. Задникът й е малък, слаб - не знам как Елен побира в себе си мъжете - но от това само ставам по-жаден за нея. Разтварям я, надявам я на себе си, прониквам в Елен и се изгарям от нея. Тя извършва някакви дребни неправилни движения - може би се синхронизира с мен, а може би се опитва да се докосне до мен с всичките свои късчета, да си спомни за тях, да ги разбуди. Тя прави това твърде плахо, твърде внимателно, сякаш е забравила за какво сме тук, и е заровила лице в леглото, в смачканото одеяло - крие се от Шрайер, който с усмивка подслушва стоновете й от щастливата снимка. Тогава я повдигам по-високо, за косите - така, че Ерих да вижда всичко, разтварям я, почти разкъсвам неговата Елен, плюя в нея и се врязвам, без да питам, в страхливо потрепващия кафяво-розов пръстен. Тя се извива, крещи с глас, опитва се да се освободи, но аз през цялото време я придърпвам по-близо, по-близо, навлизам, внедрявам се в нея, разработвам я, правя я своя. Усмивката на Шрайер е засъхнала на устните му, лицето му се е вкочанило. Елен най-накрая се решава да погледне в очите му, а после, без да сваля поглед, тя престава да се свива, повече не се опитва да се измъкне, да ме прогони от себе си, омеква, а после ме моли да освободя едната й ръка и се заема - отначало срамежливо, а после все по-настойчиво - да се търка все по-страстно и по-страстно и ето че накрая усеща моя ритъм и се вслушва в него, и се отдава на това, което допреди малко е било болезнено за нея, синхронизира се с мен и вече не крещи -стене тънко, протяжно, научила се все пак да се отдава така, както една жена трябва да се отдава.
Елен стига до края преди мен, но не престава да се движи дори когато аз вече агонизирам, усещам се късно и я омазвам цялата - отвътре, отвън, омазвам съпружеските им чаршафи, омазвам ръцете си.
Тя поглежда към мен през рамо и облизва пръста ми. А аз избърсвам своите остро миришещи длани в косите й и се смея.
В банята - черен мрамор, стъкло - Елен е немношсловна.
- Това беше глупаво - съобщава ми тя.
- Това беше необходимо - възразявам аз.
- Не бива да се срещаме повече.
- Значи няма да се срещаме.
Тя гледа някъде настрани и съвсем случайно улавям погледа й, два пъти отразен в стъклата на душкабината. Странно изражение - уплаха? Разочарование? Но това е двойно отражение, на него не бива да му се вярва. Капките пръскат по стъклото и видението изчезва.
Не й помагам да се изтрие.
- Теб нали те заплашва трибунал, ако някой узнае... А мен...
-Да.
- Излиза, че сега ние сме затворници... - кой знае защо ми напомня тя.
- Все ми е едно.
- Значи само аз трябва да се страхувам?
Долавям кокетството в гласа й и естествено, долавям желанието й да бъде разубедена - и успокоена, но не усещам нищо в себе си. Какво чувствам?