Елен се загръща в черен халат и ние бавно преминаваме от една стая в друга.
Ето, Ерих Шрайер. Сега вече не чувствам нищо нито към теб, нито към жена ти. Изпирайте сплетените си чаршафи, делете имуществото си надве и се развеждайте. А аз ще стана свободен астероид и ще се отправя към най-близката черна дупка.
Ние отново сме в стаята с продънения диван и огромното лице на тлъстия златен Буда на стената.
- Защо не го напуснеш? - питам аз.
Тя не може да обясни нищо, клати глава и продължава нататък.
В следващото помещение - полутъмно, една от стените е драпирана с кадифена завеса, останалите са свободни, в ъгъла има петно светлина - я настигам, хващам я за ръката.
- Той взема онези свои хапчета, нали? Слушай, тук нещата не могат да се оправят с никакви романтични забежки. И аз не съм човекът, който...
- Недей! - тя се изтръгва. - Да се махаме оттук. Не обичам тази стая.
- Защо? Коя?
Тя ме баламосва, опитва се да ме оплете или... Петното светлина в ъгъла.
Приближавам се. То изобщо не се е виждало от коридора. Вътре. Вътре в това петно като под лъча на прожектор... Разпятие.
-Ян?
Кръстът не е голям, с размерите на длан, от някакъв тъмен материал, целият несъвършен -криво скован, повърхността на кръста и прикованата към нея фигурка не са гладки, а сякаш се състоят от хиляди дребни повърхности. Сякаш не са го събирали от молекули композит, а са го изсекли, както в древността, с нож от къс дърво...
Докосвам го - возя се в първия вагон на влакче на ужасите, правя завъртане през глава, нося се надолу към пропастта.
... От къс дърво. А на челото на фигурката има венец, наподобяващ къс бодлива тел -позлатена.
Това ми е познато. Това. Тази статуя ми е позната. Това е разпятие. То ми е познато.
- Какво е това? - обръщам се аз към Елен. - Откъде е? Откъде е това?!
- Какво? Кое „това“?
- Откъде е тук това?! А?!
Не е копие. Няма други такива. Това е то. То.
- Що за стая е това?
Озверял, оглеждам всички кътчета - хващам кадифеното перде, дърпам го встрани. Зад него има стена. Цялата - от пода до тавана - е излята от дебело непробиваемо стъкло. Точно срещу петното с разпятието.
- Не знам какво е това... Не знам, Ян... Заклевам се, аз...
Приближавам се към стъклото, притискам чело към него, поглеждам вътре.
Там има малка спалня - подредена, удивително семпла и бледа за този дом, построен специално, за да се вмести в него цялото възможно разточителство. Празна и необитаема. Прах върху масата. Тясно легло, оправено строго. Натъпкана с пера възглавница. Врата без ръчка. И нито един прозорец, фалшив или истински, освен този прозорец стена, единствената гледка от който е към петното светлина с малкото разпятие от моите сънища.
С разпятието, което е принадлежало на майка ми.
Искам да го взема, да го хвана в ръце и не мога дори да го докосна.
- Откъде той е взел това?!
Глава XXIII
ПРОШКА
Тя повика охраната.
Не възнамерявах да й правя нищо, нужно ми беше само да ми каже истината, да ми каже какво знае. А тя само мънкаше нещо, мънкаше и хленчеше и по никакъв начин не можех да получа от нея онова, което ми беше необходимо да чуя. А и не съм я бил - само я зашлевих веднъж с длан по бузата, запратих я на пода и това беше всичко. Всичко.
Елен ми позволи да избягам - асансьорът дойде празен, портиерът го нямаше на мястото му. Но ако тя размисли, мен така или иначе ще ме намерят, където и да е. Така че не се крия -прибирам се вкъщи. Вървя и гледам разпятието, което съм оставил в дома на Шрайер, но което продължава да виси пред очите ми.
Кой е Ерих Шрайер? Каква ми се пада жена му?!
Ще изясня това. Така или иначе ще го изясня. С набег или хитрост, с шантаж или откровен разговор. Ще изясня защо сенаторът разиграва тази гнусна комедия, наричайки ме свой син, защо ми се обажда секунди след като съм потърсил данни за майка ми и защо в дома му се съхранява този шибан кръст.
В края на краищата аз сега съм хилядник, напомням си, докато отварям вратата на куба си. Хилядниците си имат свои привилегии. Ззззз.
Всичко се случва толкова стремително, че не успявам да разбера нищо. Просто чувам жуженето на шокър - само за миг - и цялото ми тяло е обхванато от гърчове, болката е дива, после потъвам надолу с главата в някаква мътилка.
Правя прорез в срасналите ми се клепачи и бавно го разширявам.
Черепът ме цепи. Колко ли време е минало?
Лежа в леглото си, ръцете и краката ми са завързани, устата ми е залепена - да речем, със скоч - не може да се отвори. Светлината е загасена, свети приглушено само картинката на домашния ми екран - тосканските хълмове в ранното лято.