Лъжа! Всичко това е лъжа! Машинации!
- А съгласно точка пет-три, ако детето се запише на името на бащата, инжекцията с акселератор се прави на бащата. Всичко е правилно, нали?
Не! Да не си посмял да правиш това! Махни това от мен!!!
- Ммммм!!!
- Всичко е правилно, момченце. Аз и сам го знам.
И той натиска бутона.
Ужилва ме отново - не болезнено, почти незабележимо, не успявам да вместя случилото се в главата си. Той отстъпва, а аз се извивам, търкалям се по пода, напъвам се да го изритам, мятам глава, съпротивлявайки се на това, което вече се е случило.
- Ами ето - казва ми Петстотин и трети. - Ето че сега с теб сме квит. Мир?
И той с кратък замах ме изритва с бутонка в челюстта - зъбите ми скърцат и се раздробяват, езикът ми мляска в гореща ръжда, пред очите ми е притъмняло. Муча, опитвам се да се скрия под леглото, ровя с език из кашата от костици, преглъщам кървави сополи.
Но Петстотин и трети ме намира, вдига маската си, пробожда ме със зелените си очи, навежда се над мен, притиска с лакът главата ми към пода и горещо шепне в ухото ми:
- Е, какво, глист? Прощаваш ли ми сега? Ти си мислеше, че всичко ще стане по друг начин, нали? Мислеше си, че няма да се видим повече, а, гадино? Нищо... Нищо... Бих ти строшил врата, но ти, лайно, не заслужаваш такова нещо... Ти нали си добър, а? Постъпваш правилно... Аз сега си тръгвам... А ти продължавай да живееш... Ходи на работа... Докладвай за успехите си... Не се бой, на никого няма да кажа, че си инжектиран... Чаках това твърде дълго, разбираш ли? Чаках го шибано дълго време... И сега искам да разтегля удоволствието... Да видя как ще боядисваш прошарените си коси... Как ще маскираш бръчките си... Как ще лъжеш своите татковци от Партията... Началниците... Как ща остаряааващ ще се разпааадащ как ще се стесняваш да се разсъбличаш пред твоите хора в бордеите... Как ще развиваш кариерата си, глист... И ще умираш бааавно... Какъв номер ще бъде, а? Но ти също не разказвай на никого. Това ще бъда наша обща тайна - че ти си развратник, щастлив татко и че остаряааваш... Не казвай на никого... Ако те пъхнат преждевременно в раздробителя, ще се разстроооя...
Стягам се, дърпам се и го измлатвам със слепоочието в носа. Върху мен покапва нещо горещо; изглежда, съм го разбил.
- Кучи син... - гъгниво се смее той и ме изритва по ребрата. - Ама че кучи син... Знаеш ли какво? Няма да го оправям. Това е като ухото. За да не забравям за теб. Когато пукнещ тогава ще го ремонтирам.
Петстотин и трети ме хваща за ушите с двете си ръце, дърпа ги, чува се хрущене, той обръща лицето ми нагоре. Прекарва показалеца си под носа - там всичко е черно и блести от свежа кръв - и я маже като мастило върху изолиращата лента, с която е залепена устата ми.
- Ето. Сега отново ми харесваш. Като в детството.
Той прибира в раницата си скенера, инжектора, маската.
Гъгниво се кикоти, пускайки от разбития си нос червени мехури, и хлопва вратата. Аз оставам сам, на пода, да плакна устата си с кръвта с отломки от зъби, да докопам с език пречупените остри краища, да усуквам крака и да се опитвам да напипам с непослушните си пръсти прилепналия край на изолиращата лента. Мисля си за Анели. За това дали е възможно всичко онова, което беше казал Петстотин и трети. За това защо тази кучка ме е предала. Записала е ембриона на мое име, за да избяга с Рокамора?
Или това е блъф? Цялата история е блъф? Просто той е решил да ме накара да напълня гащи от страх? Заредил е инжектора с някакъв боклук, прочете ми откъси от Закона, тегли ми един бой - и това е всичко! Шега!
А? Може би е така? Може би нищо няма да се промени? Може би ще продължа да живея като преди?
Ти не може да си забременяла, Анели! Не може да си забременяла от мен! Аз сам чух как майка ти казваше, че твоите вътрешности са разкъсани и мъртви!
Тя не може да е забременяла!!!
Мятам се, мятам се, опитвам да седна. Не се получава. Не мога да се откъсна от пода, да дам команда на домашната ми система да повика „Бърза помощ“ или полицията. Защо?
Въртя се, въртя се, докато не изразходвам всичко във себе си, а после изпадам във вцепенение и гледам в тъмнината. Попадам в интерната. В сънищата си винаги попадам в интерната; може би защото не би трябвало да съм излязъл от него.
През последната година престават да ни мъчат и дресират - в края ни чакат дипломните изпити и от нас се иска само да учим. Този, когото го скъсат на дори един, остава да повтаря годината и попада в чужда десетка при необучени злобни дребосъци. Тези, които си вземат всичките, ги подлагат на следващото изпитание. Казват, че то е просто. Не по-трудно от обаждането. Не по-трудно, отколкото да се назубри историята на Европа от Римската империя до победата на Партията на безсмъртието, отколкото да се устои в три боксови мача и три срещи по борба. Но на изпитите можеш да се явяваш до безкрай, а през изпитанието ти се позволява да минеш само веднъж. Провалиш ли се - никога не излизаш оттук.