Много е просто - сега ние всичките сме заложници на Петстотин и трети. И аз нямам никакви шансове да се измъкна оттук - освен ако не му угаждам във всичко.
- Кой е умникът при вас? - изхрачва се той, когато ни събира в коридора преди лягане. -Ще ме учи на шибания език и шибаната алгебра. Това ще му спаси задника. Е?
Трийсет и осми вдига ръка. Сто петдесет и пети също. Единият иска да си спаси задника, другият - да се подмаже на главатаря.
- Един е достатъчен. А ти - Петстотин и трети навива една ангелска къдрица на загрубелия си пръст, - ти ще ми свършиш работа за друго. И още ти. - Той протяга към мен устните си, свити на тръбичка.
- Я се разкарай!
Ударът е с такава скорост, че болката не успява да го последва; първо се просвам на земята, светът се обръща надолу с главата и едва след това ме застига тежкото кънтене в черепа.
- Недоволен ли си от нещо? А? - крещи ми Петстотин и трети, смазвайки ребрата ми. -Хайде, усмихни се, лайно! Усмихвай се! Усмихвай се!
И аз се усмихвам.
Усмихвам се, когато той пред всички съблича Трийсет и осми и го кара да пълзи на колене до банята - защото на Петстотин и трети му се струва, че не ми е достатъчно весело. Усмихвам се, когато го уча на история.
- Харесва ми твоята усмивка - казва ми той. - Искам да виждам около себе си щастливи лица, глист, а ти вечно си с кисела физиономия. Усмихвай се по-често.
Няма къде да се скрия от него. Всички ние няма къде да се скрием от него. Та нали това е собствената ни десетка. Нашето бъдещо звено. И Сто петдесет и пети го учи на език, и Трийсет и осми го обслужва, и Триста и десети си завира главата в пясъка, и Деветстотин и шести крие себе си - истинския себе си - в калъф. А аз се усмихвам.
Той ме учи да се усмихвам, когато съм бесен. Да се усмихвам, когато ме е страх. Когато ми се повдига. Когато ми се иска да умра. Когато не знам къде да се дяна. Работи упорито над мен един месец, втори, трети и аз постепенно си изработвам нов рефлекс. Обучението ни върви успешно, докато той не измисля нещо ново.
- Разкажи ми как те взеха от семейството ти - моли ме той веднъж преди отбой. - Че ми е скучно. Разкажи за мама, за тате.
- Я се разкарай.
И той ме извлича в коридорите. Ръководителите, сякаш нарочно, ги няма. Петстотин и трети ме държи за косите и ме шамари по бузите - пляс, пляс, пляс - нареждайки:
- Ти не можеш да имаш тайни от мен, глист! Забрави ли? Забрави ли, че присъдата ти беше произнесена още тогава? Всичко ще правиш, всичко ще казваш. Разбрали? Всичко!
- Разбрах!
- Какъв си такъв тъжен? - Той ме удря все по-силно, все по-сочно. - Усмихвай се! Та ти по-рано беше усмихнат! И помни - ти никога няма да излезеш оттук. Е? Усмихвай се!
Не мога да му ушдя. Не мога да измоля прошка от него. Не мога да му дам ново ухо вместо отхапаното. Той ще се освободи от интерната, а мен ще ме остави тук во веки веков.
Не мога да се справя сам с него и няма с кого да вляза в заговор. Той ни е раздробил, унижавайки всеки един поотделно и принуждавайки всеки от нас да иска сепаративен мир с него.
И отивам при Деветстотин и шести.
- Не мога повече.
- Аз също. - На него не е нужно да му се обяснява нищо.
Той дружи с Триста и десети, а на мен все още са ми останали някакви връзки с Трийсет и осми; Двеста и двайсети, доносникът, който ме предаде на него, сега не е на почит - той е длъжен да гъделичка петите на командира преди лягане, Петстотин и трети не иска да му търси друго приложение, и доносникът е обиден. Триста и десети довежда Деветстотния, който си таи своя обида от първата среща. Сто шейсет и трети го вербувам сам - той напира да отмъщава; само да не ни издаде, преди да е настъпил моментът. Останалите идват сами.
Разпределяме си ролите: Трийсет и осми примамва Петстотин и трети на среща, Деветстотин и шести стои на пост, Триста и десети командва операцията.
Хвърляме се върху нашия главатар смело - осмина, в тоалетната - и го пребиваме диво, страшно. Трошим му пръстите, късаме му хрущялите, млатим го по ребрата, по бъбреците, по лицето, захвърляме го да умира на пода.
Когато ръководителите се опитват да узнаят какво се е случило, ни оправдава Двеста и двайсети. Вярват му - в края на краищата той изрядно им е докладвал за нас дълги четиринайсет години.
В лазарета Петстотин и трети заздравява бавно. Изпълзява оттам след месец и половина бесен. Веднага се нахвърля върху мен. Той го има онзи животински усет.
Но през това време ние станали точно онези, които е искал да направи от нас старшият ръководител. Повече от десетка. Повече от бъдещо звено. Семейство.