Всички се хвърлят да ми помагат. Петстотин и трети го унищожават, размазват го и той отново изчезва в лазарета. А когато се връща при нас - след още месец и половина - не можем да го познаем.
Той вече не се опитва да закача никого. Мълчи, оградил се с учебници, виси в кинозалата, стои отделно от другите. За трите месеца в болницата мускулите му са атрофирали, стопила се е цялата му надутост, погледът му е угаснал. Само зубри уроците си - отчаяно сам.
Когато всички като че ли забравят какъв е бил по-рано Петстотин и трети, той моли Триста и десети да ни събере всичките.
- Момчета - приглушено и някак неловко произнася той, свил се в ъгъла прегърбен, безух. - Аз сам съм си виновен за всичко. Държах се като гадина. Като изрод. Вие тук си имате своя десетка. Свои правила. Не биваше да се пъна да ви командвам. Накратко, не съм прав. Моля ви, момчета. Извинявайте. Вие ми дадохте урок. Научих го. Наистина.
Всички мълчат, никой не иска дори да го поглежда. На всички им е ясно за какво е цялата работа. До изпитанието остава само месец. Ако Петстотин и трети по някакъв начин си вземе изпитите, то неговата кожа е в ръцете ни.
- Я се таковай - казвам му аз.
Той примигва, преглъща - но не се предава.
Идва при всеки от нас. Извинява се. Уговаря. Кланя се. Обещава. Измолва извинение - и глас от Триста и десети, Сто петдесет и пети, дори от Трийсет и осми. Вика мен.
- Чуй ме - куцука той подире ми в коридора. - Седем-Едно-Седем! Почакай! Почакай, де! Хайде! Моля те!
Обръщам се, изправям се срещу него.
- Наистина се извинявам искрено. Аз съм лайно. Но и ти също - сам знаеш какво направи с мен! Всичко се случва, нали? Интернат е все пак! Всички са като зверове. Ти, аз... Мир? -Петстотин и трети ми подава ръка.
Усмихвам му се.
Но той не се отчайва - лепва се за Деветстотния, за Деветстотин и шести, за Сто шейсет и трети, за Двеста и двайсети... Всички разговори в десетката ни са за него. Да му простим?
- Ти наистина ли няма да го пуснеш? - шепне ми веднъж Триста и десети.
- Той ще пукне тук.
- А той нали също има право на глас. Също като нас. Той може да остави всички ни тук. Всички. Разбираш ли? Завинаги. А ни остава само месец до свободата.
- Ти какво, искаш цял живот да си в едно звено с него?
- Не! Аз - не!
- Забрави ли как те преби? А? Или това ти хареса?
- Мамка му - мръщи се Триста и десети. - Но разбери... Та той може да ни... това... шантажира. А той моли, уговаря, унижава се...
- Ако ще и да ни духа! Закриваме темата.
Две седмици преди изпитите на Петстотин и трети му се удало да уговори почти всички от нашите; с него отново разговарят, пускат го на общата маса. Той не наглее, за всичко се допитва до Триста и десети, нашия справедлив крал, а в моя посока изпраща сигнали на вина и смирение.
- Прости му - казва ми Деветстотин и шести. - Прости му.
- Остави ме на мира! - Свалям ръката му от рамото ми. - И теб ли те е купил?
- Аз заради теб. Ти си ми приятел. Ще ти бъде по-леко.
- Ще ми бъде по-леко, когато той пукне, ясно ли е? Жалко, че не го убихме от бой.
- Чуй ме. - Деветстотин и шести ме спира. - Та той е жив човек. Как да го оставим тук? Завинаги? Тук не бива да се оставя никой...
- Жив човек съм аз! Аз! А той е гадина!
- Ти също си жив. На себе си прощаваш ли?
- Ти не знаеш какво е станало! Какво стана, когато се опитах да избягам! В лазарета...
- Знам - клати глава Деветстотин и шести. - Момчетата ми разказаха. Просто разбери... Ти можеш да сложиш край на това. Той ти протяга ръка.
- Какъв си добричък, а? На всички прощаваш! Мамка му, това... си е твоя работа! Но веднага щом тази гадина се измъкне оттук... - Трудно ми е да говоря, дишането ми се накъсва. - Веднага щом престъпи прага... Той ще ни изяде всичките. И мен - пръв!
- Няма да ни изяде... Не мисля. Ако всичките го пуснат. В него вече нещо е изщракало. Не е същият.
- Нека да му изщрака гръбнакът. Тогава ще поговоря с него.
- Не го прави заради него. Пусни себе си. Как после ще живееш с това?
- Сладко. От сладко по-сладко! - И аз се изплювам.
Идват изпитите.
Аз си взимам почти всичките с „отличен“, изоставам само с един бал от Триста и десети, нашия рекордьор. Деветстотин и шести не си дава много зор, но все пак успява да събере колкото да завърши, останалите са някъде между нас.
Петстотин и трети извършва невъзможното.
Взима си алгебрата и езика така, както и всеки друг от десетката ни. Той дори не е на последното място. Когато обявяват резултатите от изпитите, целият искри от щастие. Поглеждам го - и се усмихвам. Той, без да се усети, ми се усмихва в отговор.