И отново се приближава към мен с протегната ръка.
- Наистина, Седем-Едно-Седем... Мир, а? Мир? Да забравим - и край! Ти ще ме освободищ а аз - теб. Така ми се иска да изляза! Да излезем, а? Да излезем заедно! Защо да оставаме тук? А? Прощаваш ли ми? Мир?
Ето я ръката му. Тази ръка, с която мастурбираше, докато мен ме душаха с ризите си. Тази, с която ми биеше шамари. Същата.
- Мир - въздъхвам аз. - Мир.
- Хо! Хоо! - Той ме тупа по рамото. - Ти си нормално момче! Знаех си!
Не го слушам - опитвам се да разбера къде е то, онова облекчение, което ми е обещал Деветстотин и шести. Няма го.
Настъпва денят, в който си мислим, че всичко вече е зад гърба ни.
Ръководителите вкарват десетката ни в асансьора; оказва се, че тук все пак има други етажи - просто няма бутони, които биха ни позволили да отидем там. Така са устроени асансьорите; да можех да науча това по-рано.
Всички вече почти вярват, че ни пускат, ръгат се с лакти и си шепнат възторжено; пред нас е животът! И почти вече обичат ръководителите - за това, че повече никога няма да ги видят - и най-накрая се чувстват братя с всички свои, от десетката.. Защото мечтата да се измъкнем ни е споила, споила ни е в едно цяло.
Асансьорът се движи - или нагоре, или надолу, бавно, продължително - и изведнъж ни обхваща ужас. А ако това е измама? А ако вместо да ни отведат да си даваме гласовете, се озовем в някаква зала, стерилна, лесно измиваща се, ослепително ярко осветена като операционната, като целия останал интернат? А ако там ни чакат десет стола с ремъци и нашийници със закопчалки?
Да, разправят, че миналите изпитанието ги изпращат във външния свят. Но защо това трябва да е истина? Разливат ни просто с черпаците по чиниите ястие мечта, пъхат ни в устата по един изсъхнал краешник от разбираема и достижима за всеки цел. Мечтателите се управляват по-лесно - мечтателите смятат, че имат какво да губят. С тези, на които не им трябва нищо, не можеш да търгуваш Няма да ни пуснат, никога няма да ни пуснат, просто сме станали твърде възрастни, за да останем в едни помещения с малолетните, и ни прехвърлят на ново равнище. За следващите десет години.
И изведнъж ми хрумва, че етажите в интерната, за които няма бутон, може да са повече от един - три или трийсет, или триста. И че може да не отиваме нагоре, към повърхността, а надолу...
Но вратата се отваря - няма операционна, няма камера за изтезания.
Асансьорът ни откарва на равнище, за което никой нищо не е чувал. Колонна зала, цялата облицована с черен камък, осветена от истински факли. По средата, от стена до стена, тя е пресечена от дълбок басейн с тъмна вода.
На единия бряг са двама - старшият ръководител и още деветима с маските на Зевс. От другата страна са непознати фигури; придружителите ни към онзи, истинския свят, чакат.
Останало ни е само да преплуваме през тъмната вода.
Останало ни е да минем последното изпитание.
Заставаме в кръг по ред на числата си и се хващаме за ръце - аз съм между Петстотин осемдесет и четвърти и Деветстотния. Според правилата, които сме научили предварително, произнасяме в хор:
- Няма никой по-близък за брата от брат му. Няма друго семейство за Безсмъртния, освен Безсмъртен. Тези, с които си тръгна оттук, ще бъдат с мен завинаги и аз ще бъда с тях.
Старшият ни кимва важно.
- Три-Осем! - изрича той басово. - Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната, който не е достоен да попълни великата Фаланга?
- Не - ломоти Трийсет и осми, постоянно спирайки поглед върху Петстотин и трети.
- Едно-Пет-Пет! Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива...
Не. За добрия Сто петдесет и пети такива хора няма. И за Сто шейсет и трети - той клати глава така, че изглежда, сякаш всеки момент тя ще падне. Така се движат по кръга, по номера - идва ред на спасилия ни от ръководителите доносник Двеста и двайсет, после - на отличника и бъдещ нашзвеневи Триста и десети.
- Пет-Нула-Три! - обръща огромната си глава към нашия сатана композитният бог. - Има ли сред твоята десетка такъв, който не бива да напуска интерната, който не е достоен да попълни великата Фаланга?
Петстотин и трети не отговаря веднага. Оглежда с припламващи зелени очи онези, които следват подир него, които още не са му дарили прошката си. Най-дълго се спира върху мен. Аз издържам погледа му. Усмихвам му се спокойно - всичко е в сила.
- Не - хрипливо произнася Петстотин и трети, разбирайки, че от ръцете му се изплъзва последната власт, която е имал - разделя се с нея неохотно, по принуда. И после повтаря още веднъж, сякаш някой му е дал възможността да размисли: - Не.