Сега ще се издигна към тавана. Сега гърдите ми ще се пръснат. Сега ще заплача. Не разбирам Деветстотин и шести, но съм му благодарен - дълбоко, смаяно благодарен.
- Така да бъде - приема присъдата ни старшият. - Изведете номер Пет-Нула-Три.
И Петстотин и трети го извеждат от моя сияещ с милион огньове нов живот - в мрака, в миналото - завинаги.
На единия бряг на рова оставяме интернатската униформа и номерата си. На другия ни чакат думите на клетва за вярност към Фалангата, черните мундири и маската на Аполон. Отвътре на всяка маска е записано по нещо. Аз взимам за себе си тази, на която е означено: „Ян Нахгигал“. Връщат ми моето име и на прощаване ми подаряват фамилия.
Моята деветка ме поглежда под око - но аз знам, че те тайно са ми благодарни, че няма да ми напомнят за това, което направих днес; та нали те са ми в дълг. Аз ги разбирам - и те мен. И сега, когато заедно с мен към юдите се присъедини и Деветстотин и шести, аз няма да бъда черна овца. Всичко ще се оправи. Всичко ще се забрави.
Не разбирам само Деветстотин и шести. Не го разбирам - и го обожавам.
- Какво направи? - изписквам му изпод новичката си маска, подмилкващо размахвайки опашка. - Защо го направи?
- Нищо особено. - Той ме поглежда внимателно през процепите. - Простих ти.
Най-накрая ми се удава да се надигна от пода, да се изправя - сядам на леглото и се заемам да раздирам тънката лента на китките си. Виждам своето отражение - в Тоскана.
Косите ми са разрошени, очите ми са опулени. Устата ми е залепена с широка ивица изолираща лента, върху нея с кафяво-червеникава изсъхнала кръв е нарисувана весела усмивка.
Глава XXIV
ВРЕМЕ
Раздирам изолиращата лента, с която са вързани краката ми. Вече съм се успокоил. Вече имам план. Намерил съм пролука. Няма да се дам на старостта, няма да позволя на тази плесен да превърне в гнилоч вътрешностите ми и да оглозга лицето ми.
- Законът за Избора, точка десета - разказвам си с бодър глас; нарисуваната усмивка се е отлепила от единия край и виси от устата ми. - Точка десета. „Ако преди настъпването на двайсетата седмица от регистрирана бременност двамата родители на плода вземат решение за аборт и прекъснат бременността в Центъра за планиране на семейството в Брюксел в присъствието на представители на закона, Министерството на здравеопазването и Фалангата, може да им бъде назначена антивирусна терапия, преустановяваща действието на акселератора за стареене.“
Трябва просто да я намеря. Да намеря Анели и да я уговоря да направи аборт. Да я отведа в Брюксел, в този проклет център. Представителят на Фалангата сигурно ще се учуди, но аз нали сега съм хилядник и герой от новините, така че сигурно ще успеем да се договорим мирно и тихо... Но всичко това по-късно, а сега - да се добера до нея; отново я търся.
Една от сто и двайсет милиарда. Как да я намеря?
Защо е записала плода на мое име? Защо аз съм длъжен да плащам за това?
Дори и да не е грешка, ако се е случило шибано чудо и тя наистина е забременяла, защо аз да отговарям за това? Защо тя ме е осъдила задочно и дори не се е опитала да ми пише или да ми се обади?! С какво право?
Значи тя възнамерява да даде живот на малък сбръчкан Ян, а големият Ян да умира? Да изпълзи в някоя пукнатина, в резерват, да виси сред вонящите на пикня старци и да си прекара там отсрочката преди екзекуцията? Защо?!
После първата вълна отминава и аз си спомням Анели - истинската. Нейната усмивка, нашето пътуване до Тоскана, скакалците, претичването през реката сред пръските, булевардите и скаридите в кофичката. Не мога да разбера защо си го направила. Може би Петстотин и трети те е принудил? Точно така - той е. Ти не би го направила сама. Ти знаеш какво рискувах заради теб. Ще ти се моля, Анели. Ще те умолявам. Ти няма да пожелаеш да ме погубиш. Ние не сме врагове. Ще отидеш да направиш аборт, за да ме спасиш.
Петстотин и трети. Той нали е успял да я намери, може да знае къде е тя сега. Ще го притисна и всичко ще се разреши. Сега ще се обадя на Шрайер и...
На вратата се звъни.
- Полиция.
Неловко е да им отварям в такъв вид. Ще има въпроси, на които не ми се иска да отговарям. Трескаво се вкопчвам с нокти в залепените краища на изолиращата лента; трябва да се приведа във вид, преди да посрещна тези момчета, каквото и да искат от мен.
- Чуваме, че сте там! - съобщават ми иззад вратата. - Ще използваме универсален ключ!
- Минутка!
Но те проникват вътре доста преди минутата да е изтекла.
- Какво, по дяволите?! - Скачам със завързани крака, от устата ми все още се клатушка скочът с усмивката. - Какво си позволявате?!