- Ян Нахгигал Две Те? Арестуван сте по подозрение в убийството на Магнус Янсен Трийсет и едно А.
- На кого?!
Те са трима, и тримата се целят в мен с извадените си пистолети. Изглежда, аз съм опасен престъпник. Що за идиотски номер?!
Момчета, преди месец и половина облях с керосин двеста души, но нито един от тях не изглеждаше като Магнус Янсен. И едва ли роднините ще се оплачат от мен в полицията -освен може би в африканската. А освен тях не съм убивал никого.
- Ще дойдете с нас.
Това не е покана. Те разрязват изолиращата лента на краката ми, стягат китките ми с пластмасовите примки на белезниците и ме изблъскват в коридора. Целият блок се пули в мен - отново съм им доставил развлечение. Някой тика пръсти в мен, други ме снимат с комуникаторите си; та аз съм звезда от екрана.
- Нямате право! Аз съм Безсмъртен, хилядник от Фалангата!
С побутвания ме водят към аерошлюза, където ни чака турболет с включен двигател.
- Нямате си представа с кого се забърквате! В комуникатора ми има номер на сенатор. Едно обаждане до министъра... Аз освобождавахБарселона...
- Конфискувай му комуникатора - казва един от полицаите на друг. - Ще го приложим към документацията по случая.
И ми взимат гривната.
- Край с всички вас! С всички! - Аз се мятам. - Когато Беринг узнае за това...
- В Европа всички са равни. - Той маха с ръка, шлюзът се затваря, турболетът отлита към пропастта.
- И в Барселона от вашите дори не раниха никого за разлика от нашите - напомня ми на ухо онзи, който ми извива ръцете. - Вашите се сражаваха със спящи.
Аз омеквам.
- Кой е този Магнус Янсен? Кога съм успял да го убия?
- В къпалните „Извор“. Дълго те търсихме, Никълъс Ортнър Двайсет и едно Ка.
- Фред? - изричам аз на глас.
Абсурд! Те не могат да ми лепнат тази идиотска смърт! Съдете ме за това, че изгорих живи двеста крещящи бандарлоги - и ме оправдайте, защото защитавах жени и деца - но защото се опитах да спася този дебелак? За това, че правих изкуствено дишане на мъртвеца Фред?!
- Той се удави, исках да го спася!
- На нас ни е все едно, момче. Ние те хванахме, вече думата има съдът.
Сега не бива да се явявам пред съда. Не бива да се явявам пред камерите. Часовникът ми тиктака, за три месеца трябва да пресея сто и двайсет милиарда души, нямам нито една излишна секунда!
Затова пък те имат колкото си искат време.
Турболетът лети към шлюза на снежнобяла сляпа кула. Позната ми е - затворът и изолаторът за предварителен арест.
Водят ме по коридора, вкарват ме в стаичка без екрани, някаква безлика мишка едва чуто промърморва обвинението: убийство; член от закона; възможна присъда; после обявяват, че съдът ще бъде дявол знае кога, че във връзка с тежестта на предявените обвинения ще се наложи да ме държат в следствения изолатор, че ако си сътруднича със следствието, това ще бъде взето под внимание, че нея не я интересува защо са ме намерили в дома ми целия омотан в изолираща лента, че личният живот на гражданите си е техен личен живот, че могат колкото си искат да ме показват по новините и да ме награждават, че моите празни приказки нямат отношение към делото, че мога да се обадя, ако искам, на римския папа, по закон ми се полагат три обаждания, но ако продължавам да се държа агресивно, ще бъдат принудени да ме преместят в индивидуална килия и да ми назначат успокоителни препарати, че тя говори напълно сериозно, че търпението й се изчерпва, че ме е предупредила и повече няма да се церемонят с мен и че сам съм си виновен за всичко.
С мен наистина не се церемонят повече.
Събличат ме гол, обливат ме с дезинфектанти като някой въшлив барселонски клошар, а после ме качват с кран по километрова гладка стена с милион врати, излизащи право в бездната. Кранът ме приближава до една от милионите клетки, вкарва ме в индивидуалната ми килия внимателно, вратата се затваря и аз вече стоя в лястовиче гнездо на ръба на километрова бездна; ето откъде не може да се избяга.
Килията е с размерите на домашния ми куб. За да запълня неясно колко дългото очакване, докато назначат дата за разглеждане на моето дело, мога да се взирам в малко екранче, по което вървят новинарски емисии, и аз сядам плътно до него, за да не мисля за това колко тясно ми е тук.
Но аз не възнамерявам да дочаквам глупавия им съд; за всеки ден, в който остана тук, ще остарея със седмица, а времето, необходимо ми, за да намеря Анели и да я уговоря да се избави от зародиша, който се храни с моя живот, изтича.
Незабавно се възползвам от правото си на шибани обаждания и набирам Шрайер. Нямам в себе си личното му ай-ди, налага се да го търся през приемната. Там ме питат за фамилията ми буква по буква, сякаш я чуват за първи път, и обещават, че непременно ще доложат на господин сенатора.