Сядам на пода по турски и чакам отговора на обаждането си. Останали са ми само още две - може би за цялата вечност - така че съм длъжен да ги икономисвам. Хайде де, казвам на Шрайер. Знам, че имаше време, когато ти се опитваше да се добереш до мен, а аз не отговарях - но си имах основателни причини за това. Хайде, узнай от своя секретар педал дали някой не те е търсил, учуди се сдържано и се обади. Та аз съм синът, който никога не си имал, та ти днес ме произведе в хилядник, та ти ме разцелува пред цялото земно кълбо! Да, веднага след това аз опънах жена ти, но ти нали още не си успял да научиш за това!
Разговарям с него наум, после шепнешком, после с викове - но Шрайер не отговаря. Той има държавни дела или скандал с жена си, или е умрял, но този ден така и не ми се обажда.
Нито през следващия.
След два дни се обаждам отново и пак говоря със секретаря му. Той отново записва буква по буква фамилията ми, отново учтиво се учудва, извинява се, казва, че сигурно е забравил да съобщи за обаждането, че този път непременно ще предаде всичко на господин сенатора, изслушва проклятията ми докрай и ми разрешава да се надявам, че просто е станало недоразумение.
Господин сенаторът не ми се обажда цяла седмица. Остава ми само едно обаждане и трябва много внимателно да преценя с кого искам да поговоря за последен път С Беринг? С Ел? С Петстотин и трети? С Анели? С Фред? Със самия себе си отпреди двайсет и пет години, в интерната?
Идва говорещ хомяк с вратовръзка: съобщиха ми, че искате да поговорите със съдебен представител? За съжаление, засега датата за началото на съдебното производство още не е назначена. Уви, не мога да ви съобщя нищо повече. Вие сте в списъка на чакащите, затрупани сме с работа, не се справяме, при нас има съкращения, знаете, Берниг току-що постигна увеличаване на бюджета на своето министерство, сега издръжката на Фалангата се поема от данъкоплатеца заради заслуги към народа на Европа и решиха да орежат нас, да, уволненията вече се задават, пълен хаос е, така че извинявайте...
Изчислявам колко ми е останало, за да намеря Анели - дните се стопяват. Разбира се, те не могат да отлагат съда до безкрайност, ще ми останат още два месеца - аз, естествено, ще докажа на тези кретени, че съм спасявал Фред, а не съм го давил; те трябва да имат записи от видеокамерите си, просто проклетият „Извор“ плете интриги, не иска да си признае, че при тях хората се давят, а спасителите умеят само да носят труповете, но в съда всичко ще стане ясно - и да съм виновен в нещо, не е точно това. Два месеца. Ще притиснат Петстотин и трети, той ще ме насочи към Анели, а по-нататък - ще успея да я убедя.
Кой знае защо все още съм уверен, че ще успея; макар че си спомням как я посече диагнозата проклятие, как се бунтуваше тя против майка си. Не, на нея й беше тежко, че няма да може да забременее нито веднъж някога в бъдещето, по принцип - а не тук и сега, не от този тип от Фалангата, когото е познавала от седмица, който е командвал изнасилването й и е трябвало да убие любимия й. Не от мен.
Мярка се надежда - може би тя вече е направила аборт? Посочила е мен просто за да се застрахова, а тя самата е отишла в Брюксел, изчистила е всичко там и ме е помилвала? Тя е само на двайсет и пет, за какво й е сега дете, червено вонящо джудже, защо да си превръща корема в търбух, а гърдите - в мехове? Аз не съм ти направил нищо лошо, Анели, пожали ме!
Изпращам й космически сигнал - моля те, опомни се, ти нали също знаеш за десета точка, Рокамора-Цдибел ни я каза пред теб, трябва да си спомняш! Ти даже няма да почувстваш нищо, Анели - те ще направят всичко под наркоза, ти ще заспищ а когато се събудиш, няма да ги има нито прилошаванията сутрин, нито вечно препълнения пикочен мехур, нито растящия всеки ден корем със седящо вътре същество, което вече те тормози и ще те тормози винаги!
Нека да изляза на свобода оттук и да ми съобщят веднага, че бременността, която ти ми окачи, е анулирана! Че ми оставят моята младост!
Още две седмици - Шрайер се е провалил вдън земя, датата на съда още не е назначена, бръснат ме насила, назначават ми сънотворно, защото не мога да заспя сам. Умножавам всеки ден по седем, всеки ден убива живота в мен, не ми се получава да не помня това. Нима е възможно животът да свършва?
Една нощ ме събужда мисълта, че ще умра. Че Шрайер не възнамерява да ми помага, че му е известно за връзката ми с жена му, че той по този начин ме наказва - без да си цапа ръцете, той все пак е държавен човек и вместо него това ще направи държавата, платени от бюджета палачи, хилядократно забавена гилотина на изпадналото в слабоумие правосъдие.