Едно обаждане. Как да го изразходвам?
По новините казват, че Обществото на народите ще разгледа проект за конвенция на забрана на акселерацията на стареенето - Мендес си гони своето. В този ден трябва да ме изведат на разходка из нарисувана гора с озониран въздух, но аз отказвам - искам да видя това изказване. Току-виж му се получи? Току-виж Мендес съумее да убеди азиатците, събере нужните гласове и погне Обществото? На Европа тогава ще й се наложи да се подчини, международните конвенции са над националните закони. Тогава ще получа шанс.
И аз слушам речта на Мендес в пряк ефир. Аз бях в Барселона, казва той, и видях нещастни хора, които молеха за справедливост и които получиха смъртна присъда. Които молеха да останат млади завинаги и които за това ги наказаха със старост. Сред тях имаше възрастни хора, които акселераторът ще убие за една година, и малки деца, които ще загинат след десет години, превърнали се в сбръчкани старци. Преди петстотин години човечеството, току-що минало през касапницата на Първата световна война, е имало достатъчно мъдрост да забрани химическото и бактериологичното оръжие. Тогава сме осъзнали, че още малко и ще загубим правото да се наричаме хора. Защо петстотин години по-късно ние отново употребяваме бактериологично оръжие, макар и то да не убива веднага, макар и да не поразява масово, а избирателно? Нима преди пет века сме били по-мъдри? По-добри? Как се получава така, че Европа, която нарича себе си цитадела на хуманизма, унищожава собственото си население, подлага на геноцид онези, които я молят за убежище? Акселераторите на стареенето трябва да бъдат забранени днес, дами и господа. Това е решение, което трябва да вземе не Европа, не Панамерика, не Индокитай. Това решение трябва да вземе цялото човечество.
Ръкопляскат му - разбира се, не в онези ложи, в които седят европейските истукани; после на трибуната излизат някакви африканци, извънредният посланик на Гватемала в национален костюм, самурай от Японска Океания; всеки има какво да каже. Те отварят уста, но като саундтрак към картината до мен достига тихо сумтене, детско дишане и звънтенето на моя скенер - това, което чувам, е как дишат упоените момиченца в католическия приют, как действат жените с маски на Атина Палада, допиращи към китката на всяко от момичетата инжектора, как децата спят, нищо не чувстват и нищо не знаят, как тяхното детство и юношество се разтварят в киселина, как превръщат живота им, изпълнен с глупави надежди и мечти, в кошмар, в който те ще се събудят и от който вече няма да могат да се махнат.
Когато говори специалният посланик на Европа - ние бяхме подложени на агресия, решението беше трудно, бяхме принудени, нямахме алтернативи, няма никаква връзка между барселонския инцидент и начина, по който се борим срещу пренаселването вътре в държавата - се улавям, че повтарям шепнешком: „Млъкни, млъкни, млъкни“.
Ще дам своя глас на безделника Мендес. Спаси ме, старче, и спаси всички онези, които някога ще се озоват случайно в нашата щастлива страна, както и всички онези, които инжектирахме в Барселона. Не ми пука за пренаселването, искам да живея.
Обществото бушува, дебатите приличат на ръкопашен бой, гласуването се проваля на два пъти от някакви клоуни, но в края на краищата Мендес губи - зад Европа застават Индокитай и от солидарност - издокаралите се с очила африкански вождове; навярно онези, които Партията е затрупала със стъклени огърлици срещу създаване на лагери за инжектирани на тяхна територия.
Мендес е оскърбен от това потъпкване на общочовешките ценности, на устоите на цивилизацията, на универсалния морал. Европа върви към поп-фашизъм, Хитлер би могъл с успех да приложи талантите си в нейна служба, надвиква той нашите дресирани съюзници. Щастлив съм, че живея във великата Панамерика, държава, в която няма нищо по-висше от правото на човека да си остане човек.
Край на филма.
Разбира се, нашите новинарски коментатори веднага разнищват Мендес и показват на започналите да се намръгцват европейци неговата гнила същност: остават му два месеца до президентските избори, съперникът му демократ се придържа към европейските възгледи за поп-контрола, смята системата с квотите за остаряла и несправедлива, Мендес използва трибуната на Обществото на народите, залпът от всичките му оръдия е насочен не против Европа, а против Демократичната партия на Панамерика...
Глупаво беше дори да си представям, че може да постигне успех. И все пак си представях.