Пиша петиция до Беринг, до командващия на Фалангата - Рикардо, настоявам да ми предоставят безплатен адвокат, остава ми само месец, за да намеря Анели, а все още не ми назначават изслушване; започвам да бъркам деня с нощта - в самота между тях няма никаква разлика, по цели денонощия гледам новините и нищо не разбирам.
Най-накрая ми изпращат безплатен държавен адвокат. Ленив задник от онези, които някога са мечтаели да направят света по-добър, и заради това са се навили да защитават всякакви отрепки, но скоро ги е ударило предозирането от трагични истории, изработили са имунитет срещу тях и вече самите те не разбират защо се мъкнат по затвори и съдилища. Този така наречен адвокат мънка някакви глупости за това, че на видеозаписа аз уж чупя ребрата и парализирам сърцето на жертвата с множество удари, че обвинението има основания да смята, че при пристигането в моя басейн жертвата е била още жива и че травмите, които съм й нанесъл, са абсолютно несъвместими с живота. Линията на защитата ще се гради върху това, че убийството е било извършено в състояние на афект; той си бърка в носа и маже топченцата върху леглото ми. После узнава, че съм хилядник на Фалангата, изхриптява, дърпа се, пада на пода, вика охраната, проклина мен, фашистката гад, и обещава, че никога няма да изляза на свобода.
Той излиза, а аз, обезсилен, гледам мяркащите се картинки и размишлявам тъпо за това, че всеки идва на този свят по своя потребност и със свое предназначение; ако опита да прави неща, които не са му свойствени, от това не се получава нищо добро. Аз съм тук, за да погубвам хората, на мен това ми се получава прекрасно, освен това добре си взаимодействам с огъня. И дори да се опитам да съживя някого, пак го умъртвявам.
Във Фалангата бях на точното си място. Само че това място, изглежда, вече е заето от някого другиш; във всеки случай нито Рикардо, нито Беринг, нито Шрайер не забелязват моето отсъствие и не откликват на десетките послания, които им отправям. Сякаш са ме изтрили от базите данни и всички, които са ме познавали, които са ме поздравявали, които са ме поддържали, заедно с онези, които са ме мразели, са примигнали и са отминали нататък - в света без мен.
Никой от моите - нито Ел, нито Иозеф, нито Виктор - не идва да ме навести; навярно им е наредено да мислят, че никога не ме е имало. Дисциплина. Така оставам без братя. Нищо, всички те ме познават от почти трийсет години - имат още триста, за да изтрият това от паметта си.
Дните ми, умножени по седем, изтичат в канализацията; изхождам живота си, издишвам го, изпарявам го през порите на кожата си. Плодът на Анели вече би трябвало да е на осемнайсет седмици, а на мен ми се струва, че е изминала цяла геологическа епоха от деня, в който прикрих с възглавницата брояча на минутите и се триех като сляпо кутре в гърдите й. Още четиринайсет дни - и ще стане късно да ходим в Брюксел. Плодът официално ще стане човек и ще ме свалят от шахматната дъска със сто и двайсет милиарда полета, защото синът ми ще ме изяде.
Последното ми обаждане е до Елен Шрайер - колкото и да е странно, не ми е останал никой по-близък от нея. Тя не отговаря, но аз провеждам задушевен разговор с телефонния й секретар. Елен също не ми се обажда в отговор.
Аз съм в подводница, а екранчето е перископ, през който гледам към земята.
В новините - репортаж за това как Китай усвоява купения от руските власти Източен Сибир. Седя на леглото, наведен към екрана, за да ми изглежда по-шлям, и гледам тъпо как трудолюбивите китайци вкарват строителна техника в обезкървените, пустинни земи. Ц,елият Сибир е вечен мраз, дори в по-добри времена плодородният слой не е надвишавал един метър, съобщава нашият кореспондент Фриц Фриш. Някога тук е имало богати залежи на нефт, природен газ, злато, елмаз и редки метали, но към средата на двайсет и втори век техните запаси са били напълно изчерпани, както и на цялата останала територия на Русия. Както е известно, след разпродаването на полезните си изкопаеми Москва е живяла още петдесет години, изсичайки дърветата си, а когато и те свършили, към Китай и Европа били обърнати и реките - цивилизованите страни се развивали бурно и изпитвали остър недостиг на прясна вода. Фриц Фриш се оплаква - екологичният баланс бил нарушен и тук сега е мъртва пустиня. Но китайските колонисти, които усвояват активно дори радиоктивните джунгли на Индия и Пакистан, не могат да бъдат спрени от вечния мраз. После следва интервю с някакъв с дръпнати очи, обещаващ че тук скоро ще цъфтят градини и ще се издигат кули, после кадри: екскаватори гризат суровата неподатлива земя, наистина всичко е само лед, но китайците явно просто хапват вледенена почва за закуска. Именно тук, в басейна на река Ян, е било направено шокиращо откритие, увлича зрителите кореспондентът. Операторът се катери след репортера към върха на един склон, онзи сочи надолу, в разлома...