Къде си сега, Анели? Къде си, Анели? Къде?
Гледам в плоската възглавница, представям си я със закръглен корем; интересно дали е пуснала косата си, дали е сменила прическата си отново на онази, която се харесва на Рокамора?
Защо постъпваш така с мен? Какво лошо съм ти направил? Исках ти да живеещ Анели, двамата да живеем заедно... Бях готов да остана в Барселона, бях готов да я обикна заради теб, и нищо че усещах това за кратко време - ден-два - та нали ние с теб прекарахме заедно малко повече от седмица.
Ти нали се вмъкна вътре в мен, Анели - ти собственоръчно стискаше и отпускаше сърцето ми, ти мачкаше артериите ми и караше кръвта ми да се движи, когато си искаше; ту заставяше главата ми да натежи, ту я изпразваше и преливаше всичко от нея в други съдове; ти парализираше белите ми дробове само като се докоснеш до мен - и когато ме пускаше, отново ми позволяваше да дишам; ти слагаше направо в зениците ми диапозитиви със своето изображение и аз никого, никого и нищо не можех да видя; освен теб. Ти беше моята централна нервна система, Анели, и аз мислех, че без теб няма да мога да дишам, да усещам, да живея. Как да нарека това чувство?
Познавахте за по-малко от две седмици, Анели. И за тези две седмици забравих себе си.
Ти ми показа свободата.
Така и не успях да избягам от интерната, Анели, и според условията на освобождаването ми съм длъжен винаги да се връщам, за да нощувам в него. На теб ти се е наложило да продадеш тялото си, за да съхраниш душата си - нали ти вярваш в нея. Гледах те със завист и възхищение, защото аз самият мога да се гордея само с това, че съм запазил тялото си, а моята душа е залежала стока, никой не я купи.
Така и си останах в килията. Пъхнах крака между прътите - и така си ходя, мъкна я със себе си и свикнах да живея така, и се научих да не виждам решетките, които се мяркат пред очите ми. И едва когато исках да се притисна към теб, се опрях в тези решетки.
Едва тогава поисках да изляза навън. Но не разбирам.
Защо ти ме съблазни, обеща ми свобода - и ми взе всичко, което имах? Защо всяка секунда отдавам седем секунди от живота си - за да можеш ти да останеш такава млада, такава жива? Това е несправедливо, Анели. Ти ме вкара в капан. Твоята свобода е видение, мираж. Аз се търкалям в пашкул от паяжина, а ти капка по капка изсмукваш от мен сока, жизнената ми сила.
Пуснете ме.
Лежа на леглото, спуснал надолу отметната си назад глава, и гледам новините надолу с главата. Преобърнатият Тед Мендес печели изборите в преобърнатата Панамерика. Демократите, които са защитавали европейския модел - „безсмъртие за всеки“ - след приключенията на Мендес в Барселона и онази героична битка, която той проведе в Обществото на държавите, са посрамени, преобърнати милиони излизат на преобърнати демонстрации, призовавайки да не се превръща преобърнатата Панамерика в преобърната Европа. Мързи ме да сменя ракурса, за да се порадвам сериозно за човека. Преобърнато влизане в длъжност на преобърнатия президент. Мендес показва с пръсти преобърнатия знак за победа. Хепиенд. Повръщам.
Повръщам убежденията си, романтичните си заблуждения, повръщам остатъците си от вяра в Шрайер, във Фалангата, в Партията, в пройдохата Мендес. Как, по дяволите, се получава така, че всички излизат победители от безмилостната им схватка? Рокамора се сдобива със световна слава и си връща Анели, Беринг стерилизира Барселона, Шрайер изкрънква държавни пари за издръжката на Фалангата, Мендес печели шибаните си избори, рейтингът на Партията непрекъснато расте!
Само аз изгубих. Аз и още петдесет милиона жители на Барселона. Онези момиченца, които убивахме в съня им.
После вече не се случва нищо. Всеки ден - три еднакви кадъра: аз лежа на леглото и гледам в тавана, аз си взимам дажбата от разносвача, аз пия хапчета. По-нататък всичко е слято в цикъл - лежа на леглото, взимам си дажбата, гълтам хапчета, лежа на леглото, взимам си дажбата, гълтам хапчета, лентата се върти все по-бързо, по-бързо, по-бързо, дните кадри се сливат ведно: лежа на леглото, лежа на леглото, лежа на леглото, дългите ми коси се сплитат, прорастват като корени във възглавницата, привързват ме към леглото, новините не млъкват нито за минута, но аз не ги чувам и не ги виждам, аз пребивавам в постоянна треска; търся Анели на Барселонския площад, проверявам лицата едно след друго, преобръщам заспалите върху паважа на площад „Каталуния“, търся Анели сред хилядите бързащи пътници в блъсканицата пред някакви непознати хьбове; търся я на разкошните острови покриви, където за такива като мен входът е забранен; търся я, изнемогцявам, отслабвам - и по някакъв начин виждам как в корема й расте, подхранва се с моите сили странно създание с огромна глава и зашити очи и с тези свои очи то ме усеща и разбира, че аз искам неговата смърт, и гони Анели нататък, нататък, надалеч - макар че може би тя самата иска да бъде намерена, но то я командва, то я владее - и Анели, която току-що е била само на крачка от мен, отново изчезва, а аз съм длъжен да я преследвам, да тичам след нея в странни чужди земи, където няма слънце и няма вода, където е суха мъртва пустиня, където от студената безплодна почва не може да излезе нито стръкче, но аз кой знае защо копая там, търся я, къде си се скрила тук, излизай - и разкопавам тях, тези нетленни мъртъвци, умрели вчера и преди петстотин години, на тях дори очите не са им посърнали; отворени са, блестят, гледат; а защо имате такива ивици, откъде са? - а, това са въшки, въшки и чесане, мислехме, че сърбежът ще отмине, когато умрем, мислехме, че болката от куршумите ще отмине и гладът също, но не минава, разбираш ли?; а не сте ли виждали тук красива девойка с чудовище в корема - не, не сме виждали, но ти не тичай, не я търси, остани с нас, братко, ти нали не случайно си ни намерил, ти вече не си техен, ти си нащ в тебе също има смърт, макар и да бяга, да се крие, а ти се успокой, охлади се, ела при нас, ние ще се отместим, почеши ни засега гърбовете, ние не можем да ги достигнем сами, а мъртвите въшки ни хапят, ти не се бой от нищо, настанявай се и се приготви, няма да почувстваш разлика, всичко е същото, тук при нас е вечен мраз, при нас хората не се променят, все така ще я обичащ любовта нали и тук е същият сърбеж, същият глад; не, не искам при вас, аз съм жив, аз съм топъл, имам си работа, трябва да успея - глупости, нямаш никаква работа, ти какво, не разбираш ли, че цялото ти тичане, цялата суета - това е нещо излишно, че ти си вече мъртъв, а нали мъртвите са истински Безсмъртни, не като вас - само по името, ти нали идваше при нас, при нас, а не при своето момиче; интересно, кога съм умрял? - ами тогава, тогава, когато смъртта те целуна; аз не помня такова нещо, това е някаква глупост, тръгвам - не, няма да тръгнеш и това изобщо не е глупост, нима си забравил този ден, когато всичко започна, когато се отправи от любовна мъка в проклетите къпални и изпратиха при теб мъртъв човечец и човечецът помоли да го целунеш - по устните, силно - и ти не му отказа и го целуна, а той целуна теб, ето тогава и си се отдал на смъртта, тогава се е заселила в теб, така че сега, юли или не, трябва да се умира, така че стига си увъртал и побързай, защото при нас също има пренаселване, както и при вас, днес има местенце, а утре вашите и оттук ще ни изгонят, ще построят кули и тогава вече няма да има покой, ще направят от теб чучело за етнографския музей; не, не, не, не - е, добре, разходи се още малко, щом си такъв упорит, така или иначе ще дойдеш при нас, само че първо си помисли, преди да тръгнеш, нищо ли не си забравил, ти нали искаше да ни попиташ нещо, не за твоето момиче с корема, а друго, за друго, макар че те много си приличат; и какво е то? - ами за майка си!; наистина кажете ми вие там, в земята, не сте ли виждали моята майка?