Сега имам нужда да ме хванат за ръката, но Елен, която крачи до мен, не ме докосва и с пръст; носи очилата си, наподобяващи очи на водно конче, през които не мога да разбера нищо.
До пристана чака малък частен турболет, тя сама сяда зад кормилото.
- Прости ми. Нямаше как по-рано.
Кимам безмълвно - изобщо не съм уверен, че това не е сюжетно разклонение на някой от моите кошмари, а с техните персонажи по-добре дори да не се опитвам да говоря.
- Ерих ме следеше. Възползвах се от първата възможност.
- Той знае ли? - процеждам думите с неумел език.
- Той винаги знае. - Елен отдръпва апарата от пристана и ние увисваме над бездната. -Научи още същия ден.
- Той с теб... направи ли нещо? Би ли те?
- Не. Ерих не ме бие. Той...
Елен не довършва. Реем се над композитните дефилета, навлизаме между композитните скали; тя е съсредоточена върху управлението. Завива ми се свят; а по-рано не съм страдал от люлеенето, даже имахме кратки курсове за управление на турболети.
- Къде летим? В дома ви?
- В никакъв случай! - Тя уплашено клати глава. - Когато му доложат, че съм те пуснала... Ян... Аз се опитах да ти обясня... Ако той просто ме биеше...
- Значи той е знаел, че ме държат в изолатора? Обаждах му се, похарчих две от трите си обаждания за твоя съпруг, но неговият секретар, този лъскав...
- Ерих ми каза, че ти никога няма да излезеш оттам. И аз... Господи, какво правя...
- Той заплашваше ли те? Вие през цялото време сте пред погледите на хората, той няма да посмее!
- Ерих? Няма да посмее?
Турболетът се носи в промеждутъка между две кули - но Елен завива по-наляво, отколкото е нужно; скоростта е огромна и аз едва успявам да съобразя, че тя сега ще убие и двамата. Преодолявам световъртежа си и я хващам за ръката.
- Елен!
- Боже! Прости ми... Прости ми, аз... - Тя избягва сблъсъка в последния момент. - Аз...
- Всичко ли е наред? Може би да довършим разговора си, когато кацнем?
- Не. Не.
Елен не си и помисля да търси място за кацане. Тя управлява нервно, зле - това със сигурност е служебен турболет на Шрайер, даже е странно, че тя умее да го управлява.
- През септември ще станат петнайсет години, откакто съм с Ерих.
- Елен, говоря сериозно.
- Нали знаеш, че не съм първата му съпруга?
И всичко се връща като вълна при мен. Последният ни разговор. Домът им. Моето разпятие на стената. Онази стая зад кадифената завеса.
- Не. Аз... Коя е била първата?
- Казвала се е Ана. Тя е изчезнала безследно. Единайсет години преди да се запознаем с него. Той самият ми разказа за това скоро след като започнахме да се срещаме. Ерих много я е обичал. И това ми го каза веднага.
- Изчезнала? Нищо не съм чувал за това.
- Пресата си е мълчала.
- Странно. Да изчезне съпругата на такъв политик... Гореща история.
- Той не успя ли да те запознае със собственика на „Медия Кори“ там, на конгреса?
Лавираме между кулите - турболетът се носи толкова бързо, сякаш ни преследват.
Наближават и отминават огромни рекламни пана: хапчета за щастие; ваканции в кулата „Парадайз“; околосветски полет за десет часа, електронен домашен любимец „Доги-Дог“: „Обичайте, когато искате“; задраскан ембрион: „Не позволявай на инстинктите да погубят живота ти!“.
- И какво... Какво за тази Ана? - питам аз предпазливо.
- Той веднъж ми каза... когато се бяхме скарали... Когато си събирах багажа... Че Ана също е опитала да го напусне. И че той въпреки това я е намерил. Това е отнело известно време, но я е намерил.
- Това... Това нейната стая ли е? - Гърлото ми е пресъхнало. - Това е нейната стая, нали? И нейното разпятие? Кръстът на стената - той е неин?
- Аз никога не съм я познавала, Ян. Исках да махна кръста... Но той ми забрани. И нямам право да влизам в тази стая.
- Те заедно ли са живеели там? На острова?
Не мога да разбера нищо - в моите сънища, в отломките от спомени е съвсем друг дом. Двуетажен, светъл, с шоколадови стени; не замъкът бунгало на Шрайерови. Но разпятието е същото и...
- Защо това е толкова важно за теб? - пита тя.
- Аз съм негов син, нали? Кажи ми! Ти нали знаеш! Негов син ли съм?!
Тя мълчи, пръстите й са побелели, не се обръща към мен.
- Приземи най-накрая тази гадост и нека да поговорим по човешки, Елен!
- Ерих не може да има деца.
- Знам! Той ми го каза! Голямата тайна! Ако си в Партията...
- Той не може да има деца, Ян. Той е безплоден.
Смилам това.
- Той просто гълта онези свои хапчета! Цялата работа е в хапчетата!
- Не, не е в тях. Аз... Не бива да говоря за това.
- Ще се приземим ли изобщо някога, или не? Накъде летим?