Вентилацията съска. Усещам, че съм се изпотил. Върху бежовия под се сипят капки. Гърлото не пропуска въздуха, сякаш го е стиснала мощна механична длан. Девойката ме гледа в очите и ми се усмихва. В мен е останало тънко отверстие, през което едва успявам да всмукна достатъчно кислород, за да не изгубя съзнание. Бежовите стени бавно, почти незабележимо се свиват около мен, стремейки се да ме задушат.
Пуснете ме!
Притискам с длан усмихващата се червена уста на девойката. На нея, изглежда, това даже й харесва. После изображението изчезва и екранът се превръща в огледало. Поглеждам отражението си. Усмихвам се.
Обръщам се, за да халосам вратата с юмрук.
И в този момент асансьорът спира.
Крилата се разтварят.
Стоманените пръсти, стиснали трахеята ми, неохотно отслабват хватката си.
Изсипвам се от кабината в някакво фоайе. Подът като че ли е каменен, а стените - май от дърво. Осветлението е вечерно, зад обикновената маса на рецепцията стои доброжелателен портиер със загоряла кожа и широко облекло. Никакви надписи, никаква охрана; тези, които имат достъп дотук, знаят къде са попаднали, и са наясно каква цена ще им се наложи да заплатят за всяка несдържаност.
Каня се да се представя, но портиерът дружелюбно маха с ръка.
- Минавайте, минавайте. Зад рецепцията има втори асансьор.
- Още един?!
- Той ще ви качи на покрива буквално за две секунди!
На покрива?
Никога по-рано не съм бил на покриви. Животът ми, както и на всички останали, преминава в помещения, в боксове и във влакове. Понякога се озоваваш навън - преследваш някого, всичко се случва. Там няма какво толкова да се прави.
Но покривите са съвсем друга работа.
Успявам някак да изобразя върху потната си физиономия крива усмивка, стягам се и пристъпвам към тайния асансьор.
Никакви екрани, никакво управление. Поемем си въздух, гмурвам се вътре. Подът е паркет от руско дърво, нещо рядко срещано. Забравил за секунда за страха си, прикляквам и го опипвам. Това не е композит определено... Солидна работа.
Именно като такъв идиот на колене - междинния стадий от известната рисунка на тема превръщането на маймуната в човек - ме заварва тя, когато вратата изведнъж се отваря. Като че ли не е учудена от позата, в която се возя в асансьора. Възпитание.
- Аз...
- Знам кой сте. Съпругът ми малко ще се позабави и ме помоли да ви развличам. Смятайте ме за неговия авангард. Аз съм Елен.
- Да се възползвам от случая... - Без да се надигам от пода, се усмихвам и целувам ръката й.
- Струва ми се, че ви е малко горещо. - Тя измъква пръстите си от ръката ми.
Гласът й е хладен и монотонен, а очите й са скрити зад огромните кръгли стъкла на слънчеви очила. Широката периферия на екстравагантната й шапка - редуващи се бежови и кафяви концентрични окръжности - спуска върху лицето й воал от сянка. Виждам само устните й - вишнево червило - и зъбите, идеално заострени и кокаиново бели. Може би това е обещание за усмивка. А може би просто й се иска с едно полудвижение на устните си да накара един мъж да гради примамливи хипотези. Просто ей така, за упражнение.
- Малко ми е тясно - признавам си аз.
- Тогава елате, ще ви покажа нашия дом.
Изправям се и се оказва, че съм по-висок от нея, но ми се струва, че тя продължава да ме гледа отвисоко иззад своите стъкла. Предлага ми да я наричам Елен, но всичко това са си игри на демокрация. Госпожа Шрайер, ето как трябва да се обръщам към нея, като се има предвид какъв съм аз и чия съпруга е тя.
Нямам си никаква представа за какво съм притрябвал на мъжа й, и изобщо не мога да проумея за какво му е да ме пуска в дома си. Аз на негово място бих се погнусил.
От светлото антре - крилата на асансьорната кабина се отварят към обикновена входна врата - попадам във върволица от просторни стаи. Елен върви малко по-напред, показвайки ми пътя, без да се обръща към мен. Което е прекрасно, защото се пуля на гледките като някой дивак. Посещавам всякакви домове - моята работа, като някогашната работа на старицата с косата, не позволява да се прави разлика между бедни и богати. Но никъде не ми се беше случвало да виждам такъв интериор.
На госпожа Шрайер и съпруга й се пада повече жилищна площ, отколкото на обитателите на няколко квартала десет-двайсет нива по-надолу.
И не е нужно човек да пълзи на колене, за да се убеди, че всичко в дома е натурално. Разбира се, разхлабените и протрити дъски от черно дърво на пода, ленивите месингови вентилатори под тавана, азиатските тъмнокафяви мебели и излъсканите от употреба дръжки на вратите - всичко това е стилизация. Плънката на дома е свръхсъвременна, но е скрита зад съвсем истински месинг и съвсем истинско дърво. От моя гледна точка - непрактично и неоправдано скъпо. Композитът струва десетки пъти по-евтино и отгоре на това е вечен.