Из тълпата се разнася шепот: „Безсмъртните... Безсмъртните...“. И тя се спира.
Когато водата е изстинала до нула градуса, тя може и още да не е замръзнала. Но ако сложиш в нея къс лед, процесът започва веднага и наоколо, сковавайки повърхността, се разпространява ледена броня.
Така и около нас плъзва хлад, замразявайки клошарите, търговците, работниците, пиратите, дилърите на какво ли не, крадците; всички тези неудачници. Те първо престават да шават, застиват, а после се притискат един към друг, отстъпвайки от нас във всички посоки, някак си се пресоват, макар и да изглежда, че не е възможно тълпата да стане по-плътна.
А ние се движим все по-бързо, разсичайки я надве - зад нас остава следа, прорез, който още дълго не зараства, сякаш хората се боят да стъпват там, където току-що сме стъпвали ние. „Безсмъртните“ - шепнат зад гърбовете ни.
В шепота им има раболепност и страх, но и омраза, и презрение. Майната им.
Замират разговорите в малките мръсни гостилници на първите етажи, където извадилите късмет посетители седят, плътно натъпкани, а останалите висят като гроздове по балконите, по чудо удържайки се да не паднат, и пийват безименна органика от очукани съдини.
Обрастват с опулени като на скариди очи раковините на колибите и колибките; техните обитатели излизат, изсипват се върху галериите и мостчетата, за да ни видят лично. Съпровождат ни с изплашени погледи, не могат да се откъснат от нас; всички трябва да узнаят къде отиваме.
Всички искат да узнаят за кого сме дошли.
- Наляво - командва Ел, гледайки комуникатора си.
- Наляво!
Завиваме към стълбичка, която се е вмъкнала между кабинет за вертикален масаж и салон за виртуален секс. На пътя ни застава някаква горила със сплескан нос, но Даниел го отхвърля встрани; онзи пада на пода и повече не се вдига.
- За петнайсетия сме - казва Ел.
Шепотът долита до петнайсетия етаж доста по-бързо, отколкото ние се катерим по скърцащите стълби, които се клатят така, сякаш сме маймуни върху лиани.
А там, горе, паниката вече се разпространява като пожар. Нищо, нека.
След като сме се изкачили, побягваме във верига по тесните надвиснали балкони покрай безброй кабини, колиби, клетки. Хората се пръскат настрани. Ние сритваме по-надалеч онези, които са се зазяпали или са вцепенени от ужас.
- По-бързо! - крещи Ел. - По-бързо!
Срещу нас изскача раздърпана девойка. Нахвърля се върху нас, някак глупаво протегнала ръце напред. Дланите й са омазани в нещо жълто.
- Вървете си! Вървете си! Не бива! Няма да ви пусна!
- Разкарай се, глупачко! Какво правиш?! - извиква й някакъв човек, дърпа я за роклята, опитвайки се да я отдалечи от нас. - Какво правиш?! Ти само...
- Направете път! - реве Даниел.
- Тя ни е нужна! - решава звеневият. - Задръжте я!
Антон изважда шокъра си и го тика в корема на девойката; тя пада като подкосена и не е в състояние да каже нищо повече. Човекът я зяпва недоверчиво, после изведнъж блъска Антон с двете си ръце в раменете - така че той счупва дистрофичната оградка на балкона и полита в пропастта.
- Тук... Това е някъде тук! - грачи звеневият.
След като изхвърля Антон, човекът изпада в апатия - веднага получава удар с шокър в ухото и се свлича като чувал. Надничам от балкона - Антон се е приземил два етажа по-долу върху някаква напречна греда. Показва ми вдигнат палец.
Спираме се при микроскопична закусвалня за юфка; продавачът се побира в заведението си само ако седи, някъде зад него се е сгушил готвачът; покрай барплот, направен за джуджета, има редица столчета с подрязани крачета, накрая, зад завеса - клозетът. Цялото помещение е с размера на лавка. Всичко е пред очите на съседите - няма къде да се скриеш. На стената до касата виси холограма: мъжага с розово гумено облекло, обтегнато по релефната му мускулатура. Очите му са гримирани, в устата му има лилава пура. Пурата дими и в зависимост от точката на гледане променя ъгъла на наклона си, недвусмислено надигайки се.
Чувствам, че ще ми прилошее.
Върху кафявото плешиво теме на ниския и набит готвач е татуирано с бели букви „Вземи ме“. Продавачът също е издокаран: целият е гримиран, езикът му е пробит с луминисцентна дрънкулка. Поглежда към Даниел и бавно прокарва намигащата обеца върху езика си по начервените си устни. Изглежда, не сме на точното място.
- Може даже да не сваляш маската - казва той. - Обичам анонимността. И не си сваляй ботушите... Те са толкова брутални.