- Не знам, Ян! Не знам!
- Ето там... Там има площадка. Моля те, Елен.
- Ти трябва да се махаш. Трябва да се скриеш. Той ще побеснее, когато му доложат...
- Не възнамерявам да се крия. Имам куп въпроси към него.
- Не е нужно, Ян. Ти не разбираш ли какво рискувам? Това е просто за да те измъкна, за да имаш шанс... Махай се оттук, бягай от тази проклета страна!
- Не мога. Имам работа тук. Много недовършена работа. А ти... Ти бягай.
- Той няма да ме пусне. Нито за ден. Задължена съм всяка нощ да спя в леглото му. Всяка.
Той така или иначе ще ме намери. Така ще стане много по-лошо. Той ще си помисли, че съм си тръгнала от него при друг...
- Нима може да бъде по-лошо? - Докосвам я по шията. Тя се свива.
- Не бива, моля те.
- Аз никъде няма да ходя. Ще остана тук, Елен. Приземи турболета.
Но тя не ме слуша. Турболетът набира скорост, небостъргачите прелитат покрай нас, междините между тях се мяркат все по-често, Елен се е вкопчила в кормилото - и аз не знам дали тя наистина иска да се промъкне между кулите, или да увеличи до такава скорост, при която вече нищо няма да е в нейна власт.
- Приземи турболета! - Отблъсквам я, хващам кормилото, турболетът полита вертикално нагоре покрай черната стена, в която е трябвало да се разбием. - Какво ти става?!
- Остави! Пусни ме! - Тя крещи, впива нокти в ръцете ми; едвам успявам да я отблъсна от себе си, очилата й отлитат в ъгъла.
Спускам се - накъсано, накриво, дрънкайки с мачкащата се обвивка - върху някакъв покрив. Отварям с юмрук люка. Елен остава вътре, плаче.
- Коя е тя?
- Какво?!
- Коя е тя, Ян? Заради коя остаряваш? От коя имаш дете?
- Откъде знаеш? Той ти е казал, нали?! Твоят Ерих?!
Тя ме гледа от рухналия си турболет като вълчица от бърлогата си.
- Половината ти коса е прошарена, Ян.
- Я се разкарай! Какво ти пука изобщо?!
- Това не е честно - казва тихо тя, очите й блестят. - Това е толкова нечестно!
- Престани, Елен, достатъчно! Благодарен съм ти за това, че ти...
- Млъкни. Млъкни. Върви си.
- Защо така? На мен наистина не ми е все едно какво ще стане с теб...
- С мен нищо няма да стане! С мен никога нищо няма да стане! Ще си вися в своя разкошен пентхаус под стъкления покрив млада и красива вечно като шибана муха в кехлибар и с мен никога нищо няма да се случи. Махай се оттук, чуваш ли?! Махай се!!!
Свивам рамене като страхлив идиот, подчинявам се на нареждането и отстъпвам.
- Ти не ми предложи да избягаме заедно... - шепне тя подпре ми, но аз вече не я слушам.
Прости ми, Елен. Аз не мога да те спася. Ти ме спаси, а аз нямам с какво да ти се
отблашдаря. Ние просто полудувахме. Заедно ядосахме съпруга ти. Ти скучаеше, аз те развличах. Не можем да избягаме заедно.
Пропадам с асансьора. И през цялото време се опитвам да изчисля: петнайсет години плюс единайсет. Двайсет и шест. Толкова години са минали от изчезването на първата съпруга на сенатор Шрайер. И също толкова от деня, в който са ме докарали в интерната. Какво се получава?
Моята майка е първата съпруга на Ерих Шрайер? Напуснала го, намерена от него, и... И изчезнала безследно? Ако той е безплоден, защо тогава ме беше нарекъл свой син?
Не, нищо не се получава - та аз съм на двайсет и девет. Така ми се струва.
Не ми достигат силите да съобразявам. Не ми достигат силите да разкривам истината, да търся спешно Шрайер и да пронизвам гърдите му със свещено копие. Инжектирали са ми някакъв стимулатор, но той не е изчистил цялата тази гадост, с която ме тъпчеха в затвора. Успокоителните и сънотворните са смесени с всички течности на организма ми.
Уморен съм. Необходим ми е кратък отдих; поне за миг отново да се почувствам човек.
Не мисля, че домът ми все още е мой; наемът не е плащан седем месеца, там със сигурност вече живее някого другиш тип с маска. А на прага същите такива момчета ме чакат с нетърпение. Впрочем с тази гадост на крака ми могат да ме намерят, когато си поискат.
Нямам представа къде да търся убежище.
А краката ми сами ме носят натам, където съм го намирал по-рано. В „Извор“. Просто искам да се потопя в тези води, просто искам да затворя очи, да видя смеещи се хора, искам щипките, сграбчили вътрешностите ми, да се опуснат.
Да, в „Извор“. Няма къде другаде.
Макар че сега съм и с брада, хората не можеш да ги излъжеш; те са се вторачили в мен изумено - явно още си спомнят за бенефиса ми на конгреса на Партията. Някой понечва да докосне моя комуникатор със своя, отдръпвам ръката му. Срещат се всякакви мошеници.
Банковата ми сметка още не е опустошена окончателно и мога да си позволя и входната цена на „Извор“, и добър обяд.