Добирам се до къпалните; гони ме див глад. Първо хапване, после отдих.
Избирам си място на кръгла маса в самото подножие на знаменития кристален баобаб, огромното дърво на плътските наслаждения. По неговите клони текат лепкави сокове на похот и любуване, въжделение и удовлетворение; цветята басейни пулсират, привличайки хората към себе си.
В черепа ми кънти, плясъкът на водата го изпълва докрай. Примижавам срещу нарисуваното планинско слънце. Прохладният вятър разрошва кичурите ми.
Табло с преливащи цветове: „Добре дошли в „Извор“! Днес е 24 август 2455 година“... Тук всичко е същото като преди година - или колко време е изминало? - и същото, каквото ще бъде след десет години и след сто, и след триста. Ще идват да лудуват, за удоволствие, за игри същите тези богчета, които и сега са тук.
Поръчвам си бифтек - и ми донасят превъзходен; по-рано не бих си позволил такова нещо, но сега навярно няма никакъв смисъл да отлагам за бъдещето. Той се разтапя в устата ми, посолен идеално, топвам си късчетата в лучения сос и за никъде не бързам. Ще си доям, ще се кача на самия връх на стъкленото дърво и ще се спусна надолу от чаша в чаша. Просто ще си гледам насам-натам.
Защо съм тук?
Дойдох, за да се разсея. Да се преструвам, че съм си същият; да зяпам тези безгрижни момчета и особено момичетата, прекрасните им млади тела. За да си спомням какво съм чувствал при вида им по-рано. Да се подхраня от тяхната младост. И да изкарам от главата си тази целувка с удавника.
Източени, стройни, загорели, с прилепнали прозрачни бански - те плуват намясто, докосват се помежду си, сливат уста и въздухът мирише на сладка плът.
Гледам ги - и те също ме гледат с любопитство.
С тази работа всичко е наред, глупак беше този студент, братът на Радж, който мислеше да продава в Европа транслации на барселонските блудници... Как там се казваше? Момент...
Спомням си нещо и напипвам в джоба на гърдите си визитната му картичка: „Хему Тирак. Порнобарон“. Изпитвам странно чувство. Сякаш седя на масата им, старецът Девендра е жив и ме пои със своята изгаряща о дьо ви, и бабката Чахна му нарежда да престане, и Радж се мръщи - дали ние не сме с арабите, с паковете, и очилаткото Хему ме залива с приказки за това как ще процъфтяваме, когато започнем съвместния си бизнес.
Всичко това вече го няма. И няма да го има.
Гордата стерилна Барселона си стои на мястото чиста, опустяла и дезинфектирана, „Летящият холандец“, изхвърлен на брега.
- Моля за извинение? - някой слага ръка на рамото ми.
- Нямате ли о дьо ви! - Не поглеждам назад; не искам да изплувам.
- Извинявайте, ще се наложи да си платите и да напуснете къпалните ни.
-А?
Охранител в бял плажен костюм, на гърдите му - нашивка, лоштип на „Извор“.
- Моля, платете си и напуснете нашите къпални.
- А какъв е проблемът?
- Вие смущавате клиентите ни. Видът ви... - Той кашля.
- Моят вид?
- Вие сте извън възрастовата група, която е добре дошла тук. Предстои ни да изясним защо изобщо са ви пуснали.
- Що за идиотгцина? Аз съм на двайсет и девет...
В този момент съобразявам, че сега е август, а рожденият ми ден е през юни. Та аз съм вече на трийсет. Само на трийсет.
- За остаряващи хора влизането в „Извор“ е забранено. Това се прави, за да не се засягат чувствата на клиентите. Необходимо ли е да викам колегите си?
- Не, не е.
Отблъсквам го, в движение плащам на сервитьора и се опитвам да определя кой от къпещите се е тварта, която се е оплакала от мен. Какво им пречех?!
- Дайте поне да отида в тоалетната! Аз между другото си платих пълната цена за входа!
- Много съжалявам, такава е политиката на заведението ни...
Все пак успявам да се добера до тоалетната. Стоя пред огледалото, изучавам отражението си - за пръв път от седем месеца, отблясъците в перископа на затворническия екран не се броят. Не мога да се позная! Хващам се за косите, за гривата си, за брадата си - за пръв път от дълги месеци усещам как съм обрасъл. Не мога да повярвам. Поднасям кичур коса към очите си - той е прошарен, страшен. Елен не ми го беше казала, за да ме стресне. Не беше преувеличила. Слепоочията ми са обезцветени, състарени, тесен обръч стиска главата ми; и в сплетената брада също има сол.
Защо съм се прошарил толкова рано?! Нали е минала само половин година - малко повече...
Залитам и изведнъж ме пробожда в тила непознато усещане, сякаш са сложили нагорещен шлем право върху мозъка ми. Главоболие? Откога?
Отвъртам крана, наплисквам си лицето със студена вода, не ми помага с нищо. Не се разсънвам, главата не ме отпуска и брадата ми си остава все така прошарена и разрошена. Трябва да се обръсна до кожа, мисля си аз. Трябва да сваля цялата тази гадост, всички тези плесенясали водорасли.