Резерватите. Резерватите.
Там никой няма дори да ми обърне внимание. Там ще бъда неприлично млад. Със сигурност те и боядисват, и премахват бръчки, и опъват кожата. Като начало просто да маскират тази уродливост, да я облепят отгоре... Ще надяна маската на Аполон, вечно младия и вечно прекрасния. Ще бъда като всички. Отново ще бъда като всички.
Търсене на резерват - до най-близкия има половин час път, затова пък кулата е отлична: половината нива се заемат от прекупвачи на крадени вещи, пластични хирурзи и етнически бордеи.
Купувам си суитшьрт с качулка и тъмни очила; оглеждам се в огледалото на пробната -около очите ми има бръчки, торбичките ми са натежали, челото ми е подчертано. Надявам очилата, слагам си качулката. Но когато влизам във влака, не мога да се отърва от чувството, че останалите пътници гледат да се отдръпнат от мен, сякаш воня. Може би проблемът е в ръцете ми? Кожата на тях е спаружена? Скривам дланите си в джобовете на корема.
Кула „Секвоя“. Пристигнахме.
А сега на триста нива по-долу, към земята, там, където е по-евтино - резерватите винаги се намират там, където е по-евтино, защото старците не могат да заработят за нищо прилично.
В асансьора имам куп спътници - чернокож с избелено лице, девойка с изкуствено уголемени очи, гърдеста псевдобразилка с издути шорти, остригана старица с тояжка; после влизат още десетина момчета с безформени черни дрехи и с раници.
Трудно е да се преструвам, че ги няма; самите те не знаят къде да се наместят, изяждат с поглед старицата, облизват ми се. Бабката се надува, поглежда ме умолително - ние с нея сме една кръв, но аз още съм пълен със сили, ще се застъпя за нея, ако се наложи, нали така?
Нали така?
Чуждото звено слиза на същото равнище, закъдето съм и аз. Там, където е резерватът Ние със старицата оставаме в асансьора, пропускаме ги да минат
- Ще слизате ли? - пита ме тя.
- Не, за по-нататък съм - лъжа аз.
- Аз също - лъже тя. Избираме си произволно равнище.
- Какъв ужас - оплаква се бабката. - Обиски всеки ден. По-рано не беше така. Не дават на хората да си умрат спокойно.
- Какво търсят?
- Нашите момчета. От партията.
Със сигурност няма предвид нашата Партия. Но мен това вече не ме засяга, господин сенатор. Това са вашите кучешки игрички, на вас и вашето панамериканско приятелче. Всичко започва като въпрос на принципи и въпрос, касаещ бъдещето на планетата, а завършва с бюджет и министерски кресла. Хилядникът на Фалангата Ян Нахгигал седи в следствения изолатор в очакване на съд по кретенско обвинение - съд, който никога няма да бъде назначен. А в асансьорите заедно със съчувстваща на престъпни елементи старица се вози неустановено частно лице, обрасло до очите с прошарена брада.
Аз не възнамерявам да забравям за вас, господин сенатор. Та вие сте мой приемен баща, нали така? Как бих могъл да забравя за вас! За вас - и за вашата първа съпруга. Дайте ми само отново да се разтворя в тълпата, да стана незабележим, и някой път аз непременно ще ви потупам по рамото. Няма да ви се наложи да чакате дълго този ден. Аз бързам.
- Не знаете ли къде тук мога да се боядисам? - Докосвам косите си.
- При нас в резервата навсякъде го правят - усмихва се с разбиране старицата. - Но сега не си струва да се ходи там, нали? Вие отдавна ли?
- Половин година.
- Почти не ви личи - любезничи тя. - Като махнете прошареното - никой не би ви дал повече от трийсет. На седемдесет и шесто равнище има отлични кабинети. Естетическа хирургия и така нататък. Аз ходех при тях, докато имах пари. „Втора младост“, запишете си.
И аз вече натискам цифрите 7 и 6 и след като се прощавам с тази мила старица, слизам на етаж с таван на височина два метра, крача покрай жилищни блокове, покрай работилници за ремонт на виртуални очила, магазинчета, където предлагат комуникатори втора ръка, покрай неугледни на вид будки, където за колекционери фетишисти се пазят под тезгяха хартиени комикси и несглобявани четиристотин години конструктори „Леш“ в недокосвани опаковки, магазини за електронни домашни любимци с асортимент от най-добрите приятели на човека - електронни кучета, котки, мишки, папагалчета, плюшени или във вид на програмен код. Най-добрите приятели гледат от витрините и екранчетата с неподвижни очи, затова пък не крънкат ядене, не мърсят, където им падне, и не се налага да се плаща за тях драконовски социален данък.
„Втора младост“ е разположен плътно до магазин за бастуни, инвалидни кресла и старчески ходилки. Сега знам откъде да купувам всичко това.
Рецепция. Опашка: пръскащи се по шевовете побеляващи, напълняващи, оплешивящи, с двойни брадички, с разтягаща се парцалена кожа - такива по-рано са ги наричали хора на средна възраст. Старостта гробница набъбва в тях, протегнала е нишки към ръцете и краката им, оплела е органите им, храни се с тях, преработва телата им в гнилоч - а те седят тук и харчат всичките си спестявания, за да замажат с грим всевъзможните си декубитуси и плешивини.