И ето че аз съм сред свои.
Бъди проклет, Петстотин и трети. Правя всичко така, както ти каза. Затова пък тук най-накрая съм добре дошъл. Докато косите ми ги мият, мажат с боя, докато те изсъхват в пакет, след което отново ги мият и боядисват, учтивото бърборене на фризьора масажира свития ми от спазъма мозък. Предлагат ми опъване на лицето, колагенови инжекции, подмладителни инхалации, солариум.
Аз не съм идиот. Не съм от онези, които смятат, че козметиката лекува болестите. Така и съобщавам на Хосе - тип с грижливо поддържани мустачки и с удивително чиста бяла престилка.
- Разбирам. Естествено! - Той ми кима сериозно, после се навежда към ухото ми. - Но има и други средства, по-радикални. Не външни. - Той преминава в шепот.
- Какво имаш предвид?
- Не бива тук... Пред всички. - Хосе сканира залата през огледалото - дали не подслушва някой? И предлага: - Не искате ли кафе? Ние имаме мъничка кухня...
Вървя след него, върху главата ми е пакетът, в който лежат новите ми коси - пробождащо рижи, дори не юношески, а детски. Наливат ми кафе - ^баво, ароматно.
- Това не е напълно законно, нали разбирате... Всичко, което е свързано с вирусна терапия, е под надзора на Партията на безсмъртието, онези главорези от Фалангата... Просто бих искал да се уверя, че имате наистина сериозен интерес...
Разбира се, наслушал съм се за шарлатаните, които пробутват плацебо на отчаяли се старци, и за екстрасенсите, които се кълнат, че могат да обърнат процеса на стареене с биополето си, но този тип не прилича на измамник.
- Сериозен интерес? - повтарям аз. - Преди седем месеца бях нормален човек, а сега във влака ме сочат с пръст. Изобщо не знаех, че имам глава, а днес цял ден ме цепи.
- Съдовете - въздъхва Хосе. - Възрастови изменения.
- Слушай, ти да нямаш намерение да ми пробуташ някакви вълшебни тибетски топчета?
- Не, разбира се! - Той зашепва още по-тихо. - Просто има едни хора, които преливат кръв. Източват твоята, заразената, и я заменят с донорска. С антивирусни препарати. Истински. Контрабандни, от Панамерика. Процедурата е скъпа, естествено... Но си струва. Баща ми... Общо взето, и досега е жив.
- От Панамерика?
- Превозват ги в дипломатическата класа, не ги преглеждат.
Не му вярвам. Но разглеждам юмруците си - и забелязвам върху тях дребни жълти петънца, които не съм виждал по-рано. Пигментация. Като при деветдесетгодишните. По-рано всеки е имал свое темпо на стареене - някои на шейсет години вече изглеждали като на осемдесет и умирали от някакви дреболии. Цялата работа е в гените. Моята собствена наследственост, изглежда, е пълен боклук. Не разполагам с десет години. Благодаря, мамо! Благодаря, татко! Който и да си бил ти.
- Защо го правят? Има ли гаранция?
- Вие не ме разбрахте правилно. Това не е мой бизнес, аз просто виждам приличен човек и му давам съвет.
- Ще ме отведеш ли при тях? Бих искал да хвърля един поглед.
Хосе се съгласява.
Вървим по закътани пътища - тесни технически коридори, сервизни коридори, и изведнъж се озоваваме на километрова оризова нива на стотния етаж, където от зелените връхчета до халогенното небе има половин метър; където плоски роботи сноват по релси и събират, наторяват, бръмчат; където е толкова влажно, че видимостта е три крачки; където в тъмнината жужат безброй комари и се разлитат из вентилацията из цялата огромна кула -отминаваме, стигаме до някаква промишлена зона, по-нататък минаваме през производствените линии, тук отливат нещо от безброй разновидности на композита и в края на краищата стигаме до черна врата без брава, без табелка и дори без видеофон.
Хосе чука по вратата.
- Никакви преговори по комуникатора - обяснява той. - Министерството подслушва всичко.
После той маха с ръка някъде към ъгъла. Камери.
Отварят навъсени личности с кобури под мишниците върху бели потници и пънкарски четки върху изчегъртаните черепи.
- Дотук се стига само с връзки - обяснява ми тихо той, докато отминаваме охраната. - Безсмъртните най-накрая са озверели. Довършват Партията на живота. Слуховете са, че ще въведат за тях екзекуции.
- Не може да бъде!
- Може и да не може, а може и да може - възразява Хосе. - Ето в Барселона биха акселератора на когото им падне, и нищо, на кого му пука дали са спазени правата на човека, или не.