Помещението прилича на коридора на някаква медицинска клиника: пейки за чакащите, на стената - плакати за здравословния начин на живот, само дето осветлението почти не работи: два ситни диода за цялата тази пещера, лицата на пациентите не могат да се различат, но въпреки това те се крият зад шапките си, зад таблетите, зад видеоочилата.
- Тук всичко е анонимно. - Хосе се спъва в отлепил се ламинат. - Завиваме!
Вкарват ме в кабинета, без да чакам, и иззад таблетите се разнася недоволно съскане. Вътре всичко изглежда наред. Стерилна процедурна, съвременно оборудване, апарат за преливане на кръв, прозрачен сейф с епруветки, интелигентни лица. Майката на Анели би умряла от завист.
- Вашата инжекция е някъде отпреди година, нали? - пита ме делово лекарят със сресана напът коса и с изпъкнала космата бенка на бузата.
Той седи зад бюро, отрупано със снимки, вирусни карти, разпечатки на анализи и дявол знае какво още. На малка табелка е написано „Джон“. Стената зад гърба му е облепена с графики, жълти стикери бележки и снимки.
- Седем месеца.
- Значи имате ниска съпротивляемост срещу акселератора. Ако бездействате, са ви останали пет-шест години.
- Пет-шест?!
- Ако бездействате. Но вие сте дошли при нас, нали така?
Една от снимките привлича погледа ми. Познато лице само че... само че по-младо.
- Това Беатрис Фукуяма ли е? - Аз се надигам.
- Да, тя е. Следите новините, а? Ние с нея започнахме заедно. Но на нея й провьрвя по-малко.
- Работили сте с нея?
- Петнайсет плодотворни години. Тя, разбира се, ме познава под друго име, но...
Само да имах представа къде да я търся! Разбира се, бих отишъл право при нея. Толкова години изследвания - със сигурност са й останали някакви разработки! Но сега тя е с Рокамора... Той ще я скрие от мен, както е скрил Анели, и аз никога няма да се добера до нея. Може би тя би ме познала, аз бих й поднесъл искрените си извинения, по някакъв начин бих загладил вината си, бих й помогнал, бих я охранявал. И бих дочакал тя да създаде чудодейното си средство. Онова същото, което й бях попречил да създаде.
- Вие също ли сте нобелов лауреат в изгнание?
- Не, всички лаври останаха за нея. Затова пък по вида ми никога няма да познаеш възрастта ми. - Джон се усмихва. - Да пристъпим към работа?
Еднократната процедура ще опустоши сметката ми; но това няма значение, защото би трябвало да имам открит кредитен лимит. Ц,ената се образува от пет еднолитрови пакета донорска кръв, подкуп за панамериканските служби за поп-контрол и митничарите, а също така и от стойността на всички мерки за безопасност, които се взимат тук. Няма гаранция, че ще има резултат, но при повечето пациенти ремисията продължава години и дори десетилетия.
- Понякога се налага да се повтаря, не се удава да се изчисти напълно вирусът, няма да ви лъжа...
И в този момент погледът му пада върху повдигнатия ми нагоре крачол. Под него е изпълзялата върху глезена ми проследяваща гривна.
- Вие какво? Какво е това? - Той скача от стола, неговата внушителност го напуска мигновено. - Как дойдохте тук с това? Фернандо! Раул! Кого си довел тук! - нахвърля се той върху пребледнелия Хосе.
- Не, чуйте ме...
Нахлуват онези двамата с пънкарските прически, дулата им се насочени, не искат да слушат нищо.
- Няма да ви лекуваме. Ние тук нямаме нищо. Това е грешка - произнася ясно Джон, обръщайки се към глезена ми.
- Аз не съм провокатор! Заклевам се, че не съм провокатор! Пуснаха ме под гаранция, тази шайба просто следи никой да не напуска пределите на Европа!
Изведнъж ми става необходимо те непременно да ми направят шибаното си преливане; това е може би единственият ми шанс, макар и да е нищожен.
- Вие ме подведохте. - Хосе отстъпва към изхода. - Вие страшно ме подведохте.
- Прибраха ме по обвинение в убийство, бях седем месеца в изолатор, момичето ми е записало на мое име детето, без да иска разрешение от мен! За тези седем месеца остарях със седем години, а вие не искате да ми помогнете?! Що за лекар сте вие?! Къде да ида сега?! При народни лечители? При африкански магьосници?! При Фукуяма?! Не искам да умирам, какво странно има в това?!
Доктор Джон отваря уста, за да ме прекъсне в самото начало, но ми позволява да довърша; на Фернандо и Раул не им пука за моите проблеми, на тях им е нужна само една дума, за да ме направят на решето или да ме изхвърлят навън.
Огласяването на присъдата се забавя. Хосе пристъпва от крак на крак при вратата, докторът почесва брадатата си бенка.
- Добре. Ще свалим от вас тази дрънкулка и ще я огледаме. Ако няма камера или бръмбар, имаме сделка.