Раул донася някакво сложно устройство, удря гривната ми с ток, а после я прерязва с лазерна резачка с изумителна ловкост - навярно на бивш хирург или патоанатом. После я счупват, въртят я под лупа, доста нервен момент, и накрая ми опрощават греховете.
- Просто геолокационен модул.
- Ще си го оправяте сам - сухо ми се усмихва доктор Джон. - Да се заемаме с процедурата.
Почистват ми банковата сметка предварително, вадят от хладилника пакети с кръв, наподобяваща доматен сок, мушкат ми игли и ме отправят на плаване - инжектират ме, аз заспивам и виждам усмихващата ми се Анели и себе си с нея - не червенокос, а предишния, още недокоснат от урочасването. Вървим по крайбрежната на Барселона и ядем пържени скариди.
- Готово, да се събуждаме! - Докторът ме пляска по бузата. - Да се събуждаме!
Примижавам, тръскам глава - колко ли време е минало? По ръцете и краката ми вече има лепенки, всичко е свършило.
- Е, какво, да се надяваме, че повече никога няма да се видим с вас! - шегува се Джон на прощаване, докато ми разтърсва ръката. - А... Комуникаторът ви пиукаше, докато бяхте под наркоза.
Сигурно Елен.
Трябва да й се обадя. Глупаво се получи - и неудобно. Тя нали наистина рискува всичко, за да ме измъкне от решетките, а аз бягам от нея като малко дете, възползвайки се от истерията й...
Поднасям комуникатора към очите си, допирам пръст до него.
Ай-дито е непознато.
„Много си ми нужен. А“.
- Всичко ли е наред? - безпокои се докторът. - Нещо ви има на зениците. Да не ви се вие свят? Поседнете де, поседнете.
- „Къде си?! - набирам отговора, като едвам уцелвам буквите с треперещите си пръсти.
- След час ще бъда където кажеш“
Глава XXVI
АНЕЛИ
Пътуването ми отнема два часа и четирийсет и три минути - кулата „Промпарк 4451“ се намира някъде в покрайнините на цивилизования свят Утилитарна конструкция - тъмносив паралелепипед без тераси, без рекламни табла, без прозорци, двайсет пъти по-шлям от всяка жилищна кула, която съм виждал до момента.
Когато наближаваме това чудовище, влакът се гмурва под земята и по-нататък се носи през безпросветни тунели. Дотук има само една линия и по нея рядко минават влакове -„Промпарк 4451“ е почти изцяло роботизиран. Тук са наели равнища най-различни предприятия - от произвеждащи турбини до щамповащи хапчета за щастие. Жилищният сектор, ако изобщо има такъв, не е обозначен в асансьорите.
Идеалното място за убийство, мисля си аз. Това със сигурност е капан. Подмамват ме - Рокамора, Петстотин и трети, Шрайер - за да ме довършат. Разбирам това - и продължавам да летя към срещата с Анели, за да си разбия главата в парещата крушка на нощната лампа.
Тя не може да говори по комуникатора, да ми обясни всичко. Ето ти адреса, чакам те.
Тукашните асансьори не са създадени за хора - това са огромни индустриални подемници с тавани на височина десет метра, направени са от мръсен дебел композит, по-здрав от всякакви метали; вместо двукрилни врати има истински порти, през които може да мине самосвал. Но тукашните автомати товарачи едвам се вмъкват в тях. Странно е, че изобщо има панел за управление на височината на човешки ръст.
Вътре е почти пълен мрак - на роботите не им е нужна светлина, те са слепи. Притискам се към стените, за да не ме размажат камионите със своите колела, всяко от които е двойно по-високо от мен.
Триста и двайсето равнище.
„Бизонът Вили“ е едно от местните подразделения на „Ортега и Ортега Фудс Ко“, продоволствен гигант, който храни половината свят. Спомням си лоштипа им - анимационен рунтав бик, намигащ на камерата. Зад гърба на Вили има волни прерии и залязващо слънце. Целият спектър месни продукти от бизонско месо - хранително и диетично. Включително, между другото, предварително нарязани бифтеци за ресторантите. Надявам се, че на триста и двайсети етаж нямат кланица. Наистина сега рядко се срещат кланици.
Макар че ми е все едно. Дори и да е кланица. Само да не се окаже измама.
Само наистина Анели да ме чака тук.
Пропускам напред безок циклоп - и влизам внимателно след него в пещерата му. Това не е коридор - това е широк път, по който с оглушителен тропот се движат черни грамади, окичени с десетки тонове неизвестни товари. Таванът се губи в мрака, диодите се срещат с честота един на петдесет метра, тътря се в тъмнината покрай стената, приближавайки се крачка след крачка към мигащите координати на екрана на моя комуникатор.
Тя ме е повикала. Тя си е спомнила за мен и ме е повикала.