Навярно Рокамора я е зарязал. Не е искал да отглежда чудо дете.
Вървя край стената, нужната ми точка е все по-близо, пристъпвам все по-бавно. Под ребрата усещам тревожно пробождане, избърсвам от челото си избилата пот. Страх ме е. Задушавам се. Какво да й кажа? Как ще й крещя, искайки обяснения? Как ще я обвиня в това, че е погубила живота ми, че ми е отнела младостта?
А може и да не е имало никакво дете - когато се е върнала при Рокамора, тя просто е направила аборта, за който аз я молех от килията си, и се е избавила от пожизненото напомняне за нашето падение, за своята невярност. Или изобщо не е имало нищо, а Шрайер ми е отмъстил за романа ми с неговата съпруга, като ми е изпратил Петстотин и трети. Всичко ще се реши сега. Всички отговори ще бъдат дадени.
Тези отговори са ми нужни, но ако тя си замълчи и ме изгони, аз пак ще бъда доволен - защото съм се видял с нея. Просто трябва да я погледна - от толкова отдавна искам това.
Указател -
„Бизонът Били. Ферма 72/40“.
Завивам зад ъгъла.
Пред мен е изрязана в огромна порта за циклопи вратичка с човешки мащаби. Тя е отворена, сияещ правоъгълник, в рамката - силует.
Сянката се простира по пода, издължена на много метри напред от вратата, сякаш размазана с огромно колело. Изглежда, тя е в рокля.
- Анели!
- Елате тук!
Това не е Анели; някакъв мъж. Чертите му са неразличими за мен - светлината бие в лицето ми. Обзема ме безпокойство, преминавам в бяг. Той не се плаши, не се опитва да се скрие от мен. Засада, решавам аз. Нищо, нека.
- Къде е тя?
Хващам го за врата, вмъквам го вътре. Той не се съпротивява.
Младеж, красив и малко женствен, имам набито око за такива неща. Това, което съм взел за рокля, е черно расо. Свещеник?! Мургава кожа, сресан напът, грижливо подстригана брадичка, едри тъжни очи. Исус след фризьорски салон.
- Къде я криете?!
- Вие приятелят на Анели ли сте? Този, когото тя повика? Тя ви писа от моя комуникатор, аз...
- Къде е Петстотин и трети?! - Стискам шията му. - Или това е Рокамора?
- Почакайте! Нищо не разбирам, заклевам се! Аз съм Андре, отец Андре. Анели е под моя опека.
- Под твоя?! Що за глу-пост?! Къде е тя?
- Изключете комуникатора и да вървим. Ще ви отведа.
Разтварям пръстите си, не се получава веднага, той разтрива гърлото си, кашля по старчески, усмихва ми се злобно унижено, приканва ме да го последвам. Изключвам комуникатора.
Озъртам се.
Това сигурно е най-странното място от всички, където някога съм бил.
Ние сме в зала с размерите на футболно игрище, таваните са толкова високо, че под тях биха се побрали десетина жилищни етажа. Тук е светло - но светлината е странна, тревожна, неприятна. И цялата тази зала е запълнена с едно нещо: от горе до долу, от край до край - с големи прозрачни вани с налята в тях мътна течност, в която се къпят огромни безформени червени буци. Някои с дължина един метър, други три метра, те лежат неподвижно в своите легени, обливани с полупрозрачна влага, наподобяваща нещо средно между лимфна течност и кръв. Под тавана и между всеки от десетките редици с тези стъклени легени висят бели светилници, но техните лъчи се замърсяват от сукървицата и достигат до пода и до стените червеникаво-жълти, треперещи и несигурни.
Миризмата тук е тежка, влажна, силна.
Ваните са свързани с тръби, по които струят течности - чисти и мръсни - снабдявайки червените буци с храна и отнемайки от тях преработените вещества. Дори и човек да не опитва да вникне в процеса, още със самото влизане кожата усеща - тези неща са живи.
- Не се бойте. Това е просто месо - казва ми меко отец Андре.
Ами да. Същото онова бизонско месо. Няма да тръгнат да отглеждат живи биволи в нашия пренаселен свят. За да израсне такава твар, ще се наложи за нея да се похарчи трева, хиляди пъти надхвърляща собственото й тегло, и още вода, и слънчева светлина. С чревните си газове всяка от тях може да пробие дупка в озоновия слой, а ние и без това имаме проблеми с него. Не, истински говеда отглеждат само в някои недоразвити страни, в Латиноамерика. Старият свят се опитва да отглежда чиста мускулна тъкан, клетъчна култура. Нито рога, нито копита, нито печални умни очи, никакви отпадни продукти. Само месо.
- Какво е това? Защо тя е тук? Защо не излезе сама?
От някои от тези тежки червени пластове излизат мехурчета, хранителната водичка около тях потрепва, шурти, лъчите се пречупват в струйките и хвърлят страховити проекции на пода. Между редиците с легени има празнини, из които се носят назад-напред, нашре-надолу автомати - тикат в месото сонди, измерват нещо. Те не ни забелязват.