- Тук никой няма да тръгне да ни търси - обяснява отец Андре. - Всичко е механично, а системата за разкриване на нарушители е хакната. Ние отдавна живеем тук, вече няколко години.
- „Ние“?
- Ние. Имам си мисия. Католическа.
- Мисия значи? - Стискам юмруци.
- Ще я покажа. После. Тя едвам ви дочака.
- Какво имаш предвид?
Прекосяваме залата и намираме вратичка сякаш към миша дупка, попадаме в малко техническо помещение, където би трябвало да стои санитарната техника. Прилича на скуат -между тънки пластмасови преградки са устроени малки жилища, мизерстващи хорица спят право на пода вър^ тънки нарове, разнасят се някакви писъци... Деца. Точно скуат.
- Тя какво?
-Ян!
Анели е бледа и измъчена и косите й са пораснали, но красотата не я е напуснала - моите очи, моите тънки вежди, моите остри скули, моите устни...
- Слава богу!
Спускам се пред нея на колене.
- Анели. Анели.
Тя има огромен, просто гигантски корем. Още не е родила, но всеки момент ще се случи. Изчислявам - осем месеца и половина.
Би трябвало да я мразя за всичко това. Вече го правех, получаваше ми се! Но сега не мога -просто я гледам, гледам я и не мога да й се нагледам.
- Анели.
Тук са й отделили собствено кътче: двоен дюшек, смачкано одеяло, стол, до постелята е сложена някаква кутия, върху нея - димяща чашка и нощна лампа. Друга светлина няма.
- Започнаха болките.
- Анели искаше да бъдете до нея - обяснява вместо нея отецът
- Вън оттук! - изръмжавам му аз.
Той се избърсва и смирено се измъква от нашето кътче. Аз присядам, но не издържам седнал и половин минута.
- Благодаря, че дойде. Толкова е страшно...
- Глупости! - решително произнасям аз, забравил, че възнамерявах да започна с разследване, че исках незабавно да настоя да махне това... - Защо не си в болница? Защо не си в родилен дом?
- С барселонска регистрация? Аз съм тук нелегално, Ян. Мен веднага ще ме предадат на полицията или на твоите Безсмъртни.
- Те вече не са мои. Аз се уволних... Уволнен съм.
- Не исках да те... забърквам във всичко това. Извинявай. - Тя не изпуска погледа ми. - Но когато узнах - от бившите твои... че съм бременна... След всичко, което ми наговориха мама и онзи лекар... Помислих си - това е чудо. Ако сега изчегъртам това чудо от себе си, вече никога, нищо...
Спомням си, когато я видях за първи път с такъв малък, спретнат чужд корем, си помислих: колко се различава тя от всички бременни - занемарени, размъкнати, отекли. Но ето че тя има този огромен корем - и кой знае защо не ми е отвратителна. Готов съм да й простя всичко, дори и това предателство.
- Аз... Защо ти... Защо ти не ме попита? Ти трябваше да ме попиташ. Това решение... Аз или ти. По правилата, разбира се... Аз и сам бих... Но... Мен ме намериха, инжектираха ми акселератор, Анели.
- На мен също.
- Какво?!
Не мога да съобразя; ако вече й е била направена на нея, то втората, моята, е била незаконна! Значи един от нас всъщност е имал право да остане млад - аз... Или тя.
- Те там са две, Ян.
- Къде? - Главата ми е пълна с пенопласт.
- Ще имам близнаци.
- Близнаци - повтарям аз. - Близнаци.
По един живот за всеки. Тя не ме е издавала на Петстотин и трети. Не се е опитвала да ми отмъсти. Не е стоварвала върху мен цялата отговорност - просто я е разделила поравно.
Кой знае защо ми става леко, макар само преди минута да са ми казали, че произнесената ми присъда е окончателна и не подлежи на обжалване. Тя също е инжектирана. Ние сме заедно в тази лодка.
При това осветление не се вижда дали косата й е започнала да се прошарва; лицето й е леко отекло и под очите й са се появили торби, но това е от друга болест - навярно от бременността.
Все пак имаме още десет години. А може би, ако кръвопреливането сработи - и повече.
Анели ми се обади. Тя иска да бъде с мен. Тя не ме е предавала.
- Липсваше ми.
- Твоето ай-ди беше блокирано. Опитах се да те намеря по-рано.
- Бях в затвора. Идиотска история. Няма значение.
За нея това също няма значение.
- А какво... Какво стана с Рокамора? С Волф? - Аз внимателно оглеждам кутията подложка. Тя е от кухненски комбайн, много интересно.
- Напуснах го. - Тя се изправя по-високо в леглото, хваща се за корема с двете ръце; чертите й се изострят, ожесточават се.
- Разбирам.
Над паравана откъм съседите надолу към нас поглежда някакво хлапе на около четири години. Явно се е качило на стол.
- Здрасти! Кога раждаме?
- Я се махай! - Правя се, че го замервам с нещо; момченцето възкликва уплашено и пада назад, но не се чува трясък.
- Това е Георг, мой приятел. - Анели ме поглежда с упрек.