- Падрето също ли ти е приятел? - питам аз с подозрение; изведнъж съм започнал да я ревнувам от всички.
- Приятел е. Той... На него жените не са му интересни - усмихва се бледо тя. - Той е добър.
Изведнъж забелязвам - изпод яката на ризата й наднича с едно око Исус на малък сребърен
кръст.
- Той е чудесен! - казвам аз. - Твоето падре. Продавач на души и на собствения си задник.
- Не бива така. Аз живея тук вече половин година, те ме пуснаха просто така, защото съм бременна.
- Защото прекъсването на живота на плода в утробата е страшен грях, равен на убийство -вкочанено й кимам аз.
Вече съм чувал такова нещо от една жена. Затова и се озовах в интерната, защото тя се боеше да не съгреши.
- Защото нямаше къде да отида.
Хубаво. Добре, Анели. Заради теб - примирие. Ако той ти е осигурил спокойствие, ще го търпя.
- Освен Рокамора не познавам тук никого.
Рокамора. Тя е престанала да го нарича Волф.
- И с инжекцията... Къде другаде можех да отида?
- Аз също те търсих. Там, в Барселона. Две седмици те търсих.
- Ние бяхме в бункер. На площад „Каталуния“. Цял месец. Докато всичко не свърши.
- Значи си била някъде наблизо. Можел съм да те намеря. Още тогава. Веднага. Защо не те намерих?
- Не знам. Може би е било още рано?
- А те... Петстотин и трети? Безсмъртните? Как се добраха до теб?
- Когато всичко се успокои, излязох от бункера да проверя. И се натъкнах на тях. Рокамора ме спаси, неговите хора, но онези все пак... успяха. А после отидохме в Европа. През морето.
- Защо тогава е било рано? А?
Анели поглажда корема си, мръщи се, хапе устната си.
- Ритат. Бият се там, проклетниците. Искаш ли да пипнеш?
Клатя глава. Сега нямам ни най-малко желание да докосвам това същество - дори през
Анели.
- Не можеш? - плахо ми се усмихва тя. - Ясно. Хората, разбира се, не са можели да измислят по-идиотски начин за размножаване. За последно видях такова нещо във филма „Пришълецът“. Гледал ли си го в интерната?
-Не.
- Жалко. Щеше да разбереш как се чувствам.
Засрамвам се. Посягам - може би наистина да я докосна, да й доставя удоволствие? Но не успявам да превъзмогна себе си.
- Рано, защото тогава още исках да бъда с него. С Рокамора. Защото още не бях разбрала.
Сигурно вече мога и да не слушам това. Достатъчно ми е, че тя ми се обади и че ме е търсила през всичките тези месеци. Може и да не обяснява. Вече съм ти простил, Анели. А как иначе?
- Още не бях разбрала каква глупачка съм била. Върнах се при него. Исках да забравя всичко. Как той ме предаде. Как лъжеше. Мислех си, че сме квит - аз нали... е, с теб. Той нали знаеше за... за детето. Това е съвсем друго нещо, разбира се, но... Общо взето, исках да започна всичко отначало. На чисто. Нуждаех се просто от това той да ми каже: ти и само ти. Никой друг. Никога. Като тогава, с онези турболети. Защо той може да каже това пред десетки милиони чужди хора и не може да ми го повтори очи в очи?
Извръщам се; трудно, досадно и неприлично ми е да слушам това.
- А той... Когато се измъкнахме, ми каза: искам с теб всичко да е честно... Не ти се сърдя, Анели. Всичко ти прощавам. Нищо, че си ми изменила. Ти си млада. Кръвта ти е буйна. А за съм старец. Знаеш ли какво ми е минало пред очите...
Иска ми се да избода очите на този Рокамора. А тя има нужда да си довърши приказката.
- Реших, че той хленчи, за да го утеша. Не, какви ги говориш, ти изобщо не си старец. А той...
Лицето на Анели се изкривява, тя се плъзга върху дюшека си, хваща се за корема.
- Недей повече. Зле ли ти е? Да повикам ли още някого?
- Трябва. Някога отдавна, когато бях млад, каза той, имах момиче. Бях влюбен в нея до безумие. Нещата между нас свършиха зле. По моя вина. Исках да си я върна, но беше късно. Това беше в допотопни времена, но не мога да я забравя.
- Защо ми разказваш това? - Цъкам раздразнено; на страната на Анели съм.
- Бинш. Аз не искам да знам нищо за неговите бивши жени, тях не ги е имало! А той отговаря: работата е там, че ти имаш същото лице като нея. Когато те видях, реших, че тя се е върнала на земята. Смотан романтик.
Очите й блестят трескаво; тя се надига в постелята.
- Тогава разбрах защо ме молеше да се подстрижа старомодно. И през цялото време ми пробутваше някакви странни парцалки. Защото обича не мен, а спомена за някаква негова мацка! Точно това ми беше необходимо да чуя от него! Бях готова да забравя всичко -всичко! - но той трябваше да ми каже, че за него е важно да бъде именно с мен. С мен, а не с нечий клонинг!
Кимам. Езикът ми се е схванал.
- Извинявай. Неприятно ти е, нали? Но имах нужда да ти кажа честно всичко. Ето: съжалявам, че тогава избягах от теб. Съжалявам, че му повярвах. Съжалявам, че не повярвах на теб. Прости ми, моля те.