- Тук ли? - обръща се към Ел Даниел. - Странно място за скуат3.
- Имаше сигнал - мръщи се звеневият, вторачил се в комуникатора си. - И тази жена...
И в този момент виждам иззад издърпаната завеса нечии кръгли очи, долавям сподавен писък, шепот... Отмествам Даниел, който засланя целия проход, свивам се надве и се промъквам покрай заинтригуваните педали с тяхната изстиваща юфка, добирам се до клозета...
- Ей! - извиква ми продавачът. - Ей, ей!
Отмествам завесата. Няма никого.
В кабинката човек може да се побере само клекнал. Стената зад клозетната чиния е цялата изписана с предложения за бърз и анонимен секс, снабдени с метрични данни, със сигурност преувеличени. Отляво някой умник е изрисувал анатомично достоверен член и го е обкръжил като фамилен герб с ленти с надраскани по тях абсолютно невъобразими мръсотии. Там, където започва думата „смучейки“, виждам миниатюрен дактилоскопичен сензор. Изобретателно.
Правя крачка назад и изритвам с бутонката си стената. Тя се къса като хартиена - зад нея има люк с подвижна стълба, водеща надолу.
- Насам! - Скачам пръв.
Още докато падам, чувам писък и знам: намерил съм ги. Сигналът е бил верен. Не са успели да избягат, не са успели. Облива ме адреналин. Ето това е ловът. Сега вече няма къде да се скриете, гадини.
Малка полутъмна стаичка, на пода - някаква пластмасова мебел, купчина парцали, приведена фигура... Чувствам как ми прилошава. Преди да успея да разгледам всичко, както трябва, стаята избухва, аз политам презглава, в очите ми има огнени кълба, дъхът ми секва. Веднага се претъркулвам и се хвърлям насляпо върху човека, напипвам шията му, после очите, натискам навътре. Вопъл.
Успявам да напипам шокъра си - като хващам хлъзгавата чужда китка, която вече се протяга към него - издърпвам го и го тиквам в меките части на тялото.
Ззз... Задържам повечко. Повечко. Ще полежиш, гад.
Отмятам омекналото тяло от себе си, подритвам го уморено.
И къде се дянаха всичките ми хора?
Разхвърлям чувалите кресла, изкарвам си върху тях това, което не съм си изкарал върху тялото. В дъното на стаята има дупка, скрита от дивана.
- Къде сте?!
Горе - ругатни, суматоха. Изглежда, на моите хора сега също им е разгорещено. Но за мен няма обратен път. Оправяйте се сами. До мен долита приглушен тънък писък. Чувствам, че още малко и ще попадна на гнездото.
В тази дупка може да има какво ли не. Случва се нарушителите да са въоръжени сериозно. Но не бива да чакам. Тук всяка секунда е от значение. Ако успеят да евакуират скуата, целият рейд ще е напразен.
Вдигам от пода човека чувал и го вкарвам в дупката пред себе си. Отвътре се чуват вопли. Чувалът се дърпа - някак недобре, конвулсивно. Замира. Издърпват го навътре. Още един вик - отчаян.
- Максим!
Аха, разбрали са, че са видели сметката на своя човек.
Все по-трудно ми е да дишам. Ребрата ме болят. Проверявам шокъра си. Той жужи тихо. Дупката е тясна като стомаха на питон. Трябва да се промъкна през този тунел! Да се промъкна, преди да се е свил и да ме е удушил...
Претъркулвам се - и се озовавам вътре, преди да успеят да разберат, че съм просто човек.
Напосоки раздавам удари на размитите силуети, сред които се озовавам. Те падат, придобивайки ясни очертания. Тънък задавен плач.
- Не бива!
- Стойте! Всички стойте, гадини! - И най-накрая изстрелвам изпитания ни девиз: - Забрави за смъртта!
И с тези думи като с истинско огнено клеймо ги изгарям, дамгосвам, парализирам ги всичките. Който се е мятал - застива. Който е ревал - стене. Сега знаят - това е краят.
Пускам осветлението. Е?!
Стая, боядисана в крещящи цветове - едната стена е яркожълта, другата - яркосиня; всичките са изрисувани с някакви завъртулки, сякаш ги е драскал идиот с нарушена координация. Кули, хора, държащи се за ръцете, облаци и слънце.
От мебелите - дюшеци. Семпло. И мястото е толкова малко, че няма какво да се диша. Как се е побрал толкова народ тук?
На пода лежат две жени и някакъв тип. Типът е тикнал нос в бутонките ми. Главата на една от жените е обкръжена като от ореол от зелена зловонна локва. Чувствам как към гърлото ми напира кисел сок.
Към стените са се притиснали още три девойки. Едната, синеока и с къса синя рокля, държи в ръце мяучещ вързоп. Втората - разкошна гримирана блондинка - все още притиска с ръка устата на момиче на година и половина с редки черни косици под розова шапчица. Момичето мучи нещо обидено изпод дланите си и се опитва да се измъкне, но не може -ръцете на майка му са се сковали като от конвулсия. От цялото му лице се виждат само очите - такива тесни като на майката. Последната от задържаните, червенокоса с хиляди дребни расти, крие зад себе си русо момче на три годинки. Момчето е насочило към мен глупава гологлава кукла с откъснат крак, държи я така, сякаш е оръжие. Гледай ти, кукла... На битака ли са я изровили, или от някой антиквар? Куклата се опитва да насочи към мен своя зловещо смислен поглед и боботи: