- Не... Не. Как би могла да ми повярваш? На Безсмъртен? След всичко, което...
- Знаеш ли... - Тя ми се усмихва, търси ръката ми. - Никога не ме е било страх от теб. Дори тогава, през онзи ден. Когато... Когато ти още беше с маска. Знаех, че няма да можеш да ми направиш нищо. И после, когато ме взимаше от апартамента. Усещам ги тези неща. И ти ми се стори познат. От самото начало. Може би заради гласа. Гласът ти е един такъв... Близък. Свой.
- А аз теб те виждах в сънищата си... Глупаво е... В съня си аз... Накратко, обясних ти се в любов. След тази история... Е... Първата. Виждам те насън... Хм. Това е, общо взето.
- В съня си ми се обяснил? А в живота какво? Уплаши ли се? - Тя се смее и се мръщи.
- Не. Ами... Мога ли направо сега?
- Давай направо сега.
- Така. Добре. Накратко, аз те обичам.
- И винаги ли си ме обичал? Кажи ми, че винаги. Нека да бъда глупачка, че не съм го разбрала по-рано.
- Ами... Когато научих... За това, че си го записала на мое име... Честно казано, исках да те убия. Нали не знаех, че са две...
- Две са. - Тя се поглажда по корема. - Не знам само дали са момчета или момичета.
- Нямам си никаква представа какво да правим с тях - признавам си.
- Аз също. Нищо, ще попитаме момчетата. Тук мнозина имат деца. Казват, че просто трябва да ги обичаш
- Просто?
- А аз също съм те сънувала. Често. Откакто съм тук. Представяш ли си? - тя се смее. -Сякаш ние с теб живеем в онзи резерват с реката, където ме замъкна.
- Ти мен ме замъкна там! - протестирам аз.
- Само че няма стени с екрани и можем да отидем, където си поискаме. И имаме деца.
- Искаш ли да се устроим там, когато родиш? - Аз почти вярвам, че това е възможно. - Или да се махнем някъде? Аз нали вече не съм Безсмъртен, сигурно ще ме пуснат.
- А къде?
- Не знам. На някой остров в Океания? Или, ако искащ в Панамерика?
- Аз бих искала в Барселона - казва тя тихо. - Там беше толкова хубаво.
- И аз.
- Това... Видях в новините... че ти си им отворил портата. Това... вярно ли е?
Кимам. Каня се да излъжа - но кимам.
Искам сега повече нищо да не застава между нас, нищо да не ни пречи да се свържем един с друг, да се слеем - а лъжата ще се вмъкне между нас и ще ни попречи да се сраснем.
- Аз... Когато ти си тръгна... ми се искаше... да я няма. Барселона. Аз я обикнах - само заради теб. И когато... Отворих портата. Аз. Аз съм идиот. Аз съм злобен идиот. Бихме могли да отидем сега с теб там, ако не бях отворил.
- Не - въздъхва Анели. - Не е заради теб. Какво значение има? Щяха да минат откъм морето. Заради Хесус е. Той е. Той и неговите приказки. Той е виновен.
Извръщам се, прекарвам пръсти през мокрите си очи.
- Благодаря. Аз... Благодаря.
Ето я прошката.
- Благодаря ти - повтарям. - Аз така или иначе съм виновен. Но...
- Обичам те - казва Анели. - Исках да успея да ти го кажа.
- Да успееш?
Тя стиска пръстите ми. После шепне:
- Страх ме е. Тук няма акушери. Струва ми се, че ще умра. - Пръстите й бродят по шията й, напипват кръстчето, успокояват се.
- Глупости! - махам аз с ръка. - Ще родиш тези твои близнаци, не се притеснявай. Ще ги изстреляш като с картечница.
- Наши - казва тя.
Навярно са наши. Така се получава, че са наши. Но как да побера това в съзнанието си?
- Благодаря, че дойде - отново повтаря тя. - Аз, нали знаещ съм като бременна котка, която се шляе кой знае къде, но идва да роди при стопанина си.
- Не знам - усмихвам се аз. - В интерната не сме имали такива филми.
После тя затваря очи, а аз просто седя и я държа за ръката.
След два часа й изтичат водите; наоколо се носят всички местни лелки, дават безполезни съвети, едвам намират изпрани парцали и гореща вода, не знам откъде взимат всичко това. Отец Андре е в центъра на кръговрата. Готов съм да го изхвърля веднага щом започне проповед, но той минава без наставнически речи или цитати от Писанието, всичко е делово. Само че не може да направи кой знае какво - условията са лоши.
Нас са ни учили как е устроено всичко при жените, все пак в нашата работа има и нещо от гинекологията. Но когато Анели се извива и започва да крещи, забравям всичко, което съм знаел.
Раждането продължава безкрайно. Анели се поти, лежи върху подгизналия си дюшек, разперила крака, бухналите й гърди надничат от разкъсаната нощница, някой виси над чаршафите, наоколо сноват чужди деца, отец Андре командва - вода, дезинфектирани ножици, суха кърпа, напъвай, напъвай! Тя плаче, отмята глава и гледа към мен. Аз галя косите й, целувам я по соленото чело, разказвам й как ще се махнем от тази шибана страна веднага щом тя се оправи. Страшно е, страх ме е.