- Къде е тя? - питам аз отец Андре, когато се връщаме в скуата през залата с ваните с месо.
- За какво говорите? - той се спира.
- Това, което носихме в чаршафите... не е тя. Това, с което стоях през ногцга - не е тя. Не е Анели. Това в раздробителя... Това нали не е тя? А къде е тя тогава? Къде е човекът? Къде изчезна?
Другите двама отиват при жените и децата си.
Отец Андре не бърза да отговори.
- Къде изчезва всичко това?
Той вдига ръка, маха към строените в редици, в ескадрили легени с огромни червени буци.
Късове месо, не състояли се мускули на огромно нищо; те лежат тежко, поглъщат вода, отделят шлака. Нищо не чувстват, за нищо не помислят, за никъде не бързат и не се боят от нищо - те са без нерви, без сухожилия. Пропиват въздуха с гъст вездесъщ дъх на месо.
- Ти ми кажи.
- Откъде да знам? - поклаща глава той. - Навярно ще ги нарежат, ще ги изпекат и ще ги изядат, после ще отидат да се изходят и да си избършат задниците.
- Я стига! - Хващам го за гърдите. - Ти, гадино, ми казващ че тя е месо?! Че моята Анели е просто месо?!
Той се освобождава, отблъсква ме.
- Стой тук! - нарежда ми. - Стой тук и ги гледай! Сам си отговори на въпроса къде е тя, кретен. Ако не виждаш разликата между тях и човека, между тях и една девойка, която те е обичала, която е обичала да живее, която ти е родила дъщеря... В такъв случай се махай оттук. Аз няма да ти дам детето.
Той се завърта на токовете си и метейки пода с расото си, се отдалечава от мен.
Не може да бъде, не може да сме такива, мисля си аз. Тези туловища - та това е мърша, в тях няма душа, в тях няма нищо освен клетки, освен молекули, освен химични реакции. Ако ние сме такива, как тогава ще се срещнем с Анели?
От някакви недра на залата с бучене излиза огромна щипка и необяснимо, като съдбата, избира един от късовете месо, впива се в него, измъква го от ваната утроба и го отнася в нищото като ноктите на гигантски орел, като смъртта.
Не искам така.
Гледам ръцете си, целите в пигментни петна, в бръчки. Просто не е възможно това да е всичко.
Скривам ръцете си в джобовете и тръгвам нататък, към хората - бързо, все по-бързо, докато не преминавам в бяг. С крайчеца на окото си виждам, че някаква буца се напряга в стъкления си купел, надига се - но така и не до стигнала до нищо, пада и се отпуска отново.
- Не може да е така! - дръпвам отеца за ръкава, задъхвайки се. - Не вярвам!
- И аз не вярвам - кима той. - Но кой знае как е в действителност?
Оказва се, че той също нищо не разбира.
Как ще я карам така? Как ще я карам сам?
- Покажете ми го. Искам да видя детето.
Глава XXVII
ТЯ
- Не знам какво да правя с него.
- Това не „той“, това е „тя“. Момиче! - обидено изрича луничавата Берта, същата онази, на която й беше останало излишно мляко след собственото й сукалче.
- Не знам какво да правя с нея. Трябва да тръгвам. Имам работа за вършене. Ще се върна. Трябва да видя Шрайер. Петстотин и трети. Трябва да науча...
- Каква работа? Какви ги измисляш? Взимай си я, ясно ли е? Това е твоя дъщеря и няма какво да изклинчваш! Мислиш ли, че ще взема и да я приспивам? Та аз с моя едвам се справям!
И тя ми връчва плътно увития снаряд.
Дъщеря ми се състои само от уста. Очите й не се отварят, челото и бузите й са обрасли с дребни тънки власинки, сякаш е зачената от шимпанзе. Много странно, че хората изглеждат така в началото.
Първото, което ми идва наум, е, че няма да мога да отида никъде с нея. Няма да се добера до Шрайер, няма да измъкна от него истината, няма да си разчистя сметките с Петстотин и трети, няма да се извиня на Елен. Прошарените коси на обществени места предизвикват недоумение, но да се кача във влак с бебе в ръцете - това е все едно да вмъкна там жираф на каишка.
Второ, това е за цял живот. За всеки от дните, които са ми останали. Ако не я оставя тук, в приюта, и не избягам, всичко ще тръгне на зле. Няма да мога да взема нито едно решение -всички решение вместо мен ще взима то.
И трето - аз наистина не знам какво да правя с него. С нея. Изобщо.
- Как ще я кръстиш? - пита ме Берта.
- Не знам.
Имам само половин час, за да обмисля ситуацията. След изтичането на този срок то започва да пищи. Отваря огромната си уста, присвива очички и плаче, плаче. Опитвам се да го сложа на дюшека - то започва да пищи още по-жално, още по-гръмко. Направили са ми трепанация и притискат поялник към мозъчните ми гънки.
- Взимай! - Тикам го на Берта. - Аз не мога.
- Майната ти! - Тя ми показва среден пръст.
- Аз го люлея, то не заспива. Поне го нахрани.