-То се е наакало - казва ми Берта. - И това не му харесва. Мога да го разбера.
- Ами... Направи нещо!
- Сам си го направи. На моето му никнат зъбки, сега не ми е до такива неща.
- Какви зъбки?
- Подръж! - В ръката ми се озовава по-тежко вързопче, недоволно от това, че са го опаковали, напиращо да изскочи и да падне. - Ето, гледай. Взимащ подмиваш- чешмата ни е там, пробвай водата с лакът, кожата на дланите е дебела, не дай боже да я опариш или простудиш - подмиваш, значи, и я омотаваш в чисто. А това го переш. Ще ти дам парцали за един ден. Айде, чао.
- А колко трябва за един ден? - Аз, разбира се, не съм запомнил как трябва да го ом отавам.
- Колкото пъти се наака, толкова и трябва. Шест. Седем. Както ти провърви.
- Ще ми провърви, ако изобщо не се случи - опитвам се да се пошегувам аз.
- Ако изобщо не се случи, тя така ще започне да реве, че ще се обесиш - заявява Берта. -Това е, давай тук моето.
- А твоят не е толкова... пухкав - казвам аз. - С него... С нея всичко ли е наред? Да не е
някакво отклонение? Защо цялата й мутра е в козина?
- Родила се е преждевременно - отговаря Берта. - Скоро ще й опада. Мутра! Между другото, прилича на теб. Кога ще я кръстиш?
Взимам си го и си отивам.
Със своето яркочервено сбръчкано лице, лющещата се кожа и тънките крайници на гънки, издутия корем и власинките на гърба и на челото то не прилича нито на мен, нито на когото и да е друг. Берта се старае напразно - не чувствам, че това същество е мое. То е чуждо, ничие.
Но все пак аз не го изоставям и не избягвам. Може би защото този изрод е всичко, което е останало от Анели. От мен с Анели.
Дори не го оставям само на дюшека. То така или иначе не тежи нищо, по-лесно ми е да го държа в ръце.
- Да го храниш след час! - казва Берта. - Ела при мен, ще ти изцедя мляко.
Но аз отивам при нея след половин час, защото то се е събудило и пищи, а аз още не съм се научил да го люлея.
Прието е да се смята, че бебетата ядат мляко. Всъщност те ядат време. Млякото, разбира се, също го поглъщат - когато не се въртят, опитвайки се да се изходят, или не са се уморили от първите две действия и не са изпаднали в кратък тревожен сън. Изяждат и мислите -всички освен мислите за тях. Така оцеляват.
Отначало си мисля, че то паразитира върху мен. После стигам до извода, че не - това е симбиоза.
Веднага щом ми се отваря свободно време, се замислям за Анели, за това, че тя не беше обречена, че всичко би могло да се развие по друг начин, да се оправи, че нейните думи за смъртта са били не предчувствие за неизбежното, а кокетен страх, че бих могъл да намеря частен лекар, хирург, ако разполагах поне с едно денонощие повече, ако имах някаква представа колко трудно и колко жестоко ще бъде.
И веднага то се събужда и ми отнема видението за Анели. То изяжда свободното ми време, предназначено, за да глозгам себе си. Смила способността ми да разсъждавам, да си спомням, превръща всичко в своите жълти течни изпражнения, миришещи глупаво и безобидно. То ми разрешава да мисля само за него, да се грижа само за него, то не иска да ме дели с никого, дори с мъртвата си майка. То ме ревнува от нея, от Шрайер, от Петстотин и трети и от Рокамора. Длъжен съм да мисля само за него - или да не мисля изобщо. Така то ме избавя от съмненията и от тъгата, а аз не му позволявам да умре.
Берта ми предлага още веднъж да го кръстя, но аз не я бия, защото тя дава мляко.
Когато Берта няма мляко, то тика своята уста смукало в мен - и ми се налага да го притискам към себе си, и то, глупавото, се прилепва към сухата ми гръд и се блъска, хапе я с беззъбите си венци - не разбира защо там няма живот, но не се предава. Смуче на празен ход и се успокоява за малко.
- Потърпи, потърпи - моля го аз; така започвам да разговарям с него.
Никой не иска да го взема. А аз нямам право да го оставям да умира. Нали то не е само мое. Това е детето, което не би трябвало да се появява на бял свят. Всички лекари го бяха отказали на Анели - но то настървено е искало да го има и е изиграло всичките.
- Засега можеш да останеш тук - разрешава ми отец Андре.
Не съм му простил това, че Анели е умряла, но няма къде да се дяна. На свещеника поне му стига усет да не ми натяква, че детето трябва да се кръсти, и аз оставам.
Под савана на реещите се буци месо живеят двайсетина души. Хранят се с това, което успеят да откраднат от ваните, водата я крадат от авточистачите, устроили са жилищата си в складовете. Някой от предишните скуатъри дори е умеел да се оправя с техниката и е хакнал механизмите така, че да не забелязват хората, и ето че мисията на отец Андре си съществува тук щастливо като в пазвата на Христос. Като гнездо на плъхове в човешки дом. Един от тези плъхове сега съм аз.