Само дето аз съм им чужд.
Те се събират за молитви, имат си специално кътче за целта, изповядват на отеца мислите си, защо пред очите на всички не можеш да скриеш никакви дела, а той им дърдори нещо всеопрощаващо. На няколко пъти ме викат да се помоля, но аз ги поглеждам така, че те съвсем се отказват от такива опити.
Неуютно ми е тук, но не мога да измисля друго кътче за себе си. За нас.
Дори и някой да приеме едно захвърлено дете... Мога ли да им го поверя? Да позволя то да израсне такова като тях? Като този грешник с расото?
След няколко дни то отваря очи, но гледа настрани нефокусирано, блуждаещо - странен поглед, виждал съм такива само в резерватите у старците, изживяващи последните си дни.
- Защо тя не ме гледа? - питам аз Берта, стеснявайки се да кажа пред нея „то“. - Нали не е сляпа? Тя изобщо чува ли ме?
- Защото не си й дал име - отговаря сериозно жената. - Дай й име и всичко ще се оправи.
Име. Трябва да нарека някак друг човек. Човек, който ще ме надживее. Това е странно. За някакъв миг у мен се появява чувството, че това е най-отговорното решение от всички, които съм вземал. Спомням си как новороденото в Барселона го бяха нарекли Девендра в чест на току-що убития Девендра, но на мен не ми се иска тя да се казва Анели. Не мога да реша.
- Хубаво! - мръщи се Берта. - Тя и без това ще започне да те гледа. Първите дни пред погледа й всичко е разфокусирано и надолу с главата като през очила пет диоптъра. Дай й време. И стига си я наричал „то“, аз всичко чувам!
- Нека да се договорим - шепна аз на детето. - Аз ще престана да те наричам „то“, а ти започвай да се фокусиращ само недоразвито дете ми липсваше!
И тя започва да се фокусира, и да се обръща към звука, и да улавя погледа ми.
Първия път ме поглежда право в очите. Очите й са светлокафяви, почти жълти, едва сега забелязвам това. Почти жълти, въпреки че всички бебета трябва да имат тъмносини, казва ми Берта.
Тя има очите на Анели. И макар да знам, че този, който гледа отвътре, през зениците й, е друг човек, а и изобщо не е човек, това ме парализира, приковава, аз не мога да се откъсна от нея, не мога да се нагледам.
Побиват ме тръпки - мислех, че когато сме затворили Анели под капака на раздробителя, когато той я е разбил на молекули, в този свят не е останало нищо от нея. И изведнъж се оказа, че зад малките подути слепени клепачи, на най-неподходящото място на света, са очите на Анели. Резервно копие. Направено специално за мен.
Но това не е всичко.
Още и пръстите. Нейните юмручета са с размерите на гръцки орех, а пръстчетата й са толкова малки, че не е ясно защо сами не хрущят и не се чупят И тези пръстчета са точно копие на моите. Забелязвам това случайно - когато тя сграбчва с цялата си длан показалеца ми и едва й стига дължината, за да го обхване целия. Същото разширение на средните стави, същите удебелявания при ноктите; и самият нокът е същият, само че смален десет пъти.
Лицето й остава ничие, червенината е отстъпила място на жълтото, тя изглежда мургава и не прилича нито на мен, нито на Анели - но ето че пръстите й са на възрастен човек.
Моите пръсти - у това лемурче. За какво са му?
Тя отменя за мен дните и нощите - а сама съществува по някакъв див график; събужда се, яде и се изхожда на всеки три часа и след като е измита, заспива отново, сякаш изобщо не е от Земята, а от някакъв астероид, който извършва осем оборота около оста си за едно земно денонощие. Може би и изглежда като извънземно.
И аз също живея така: спя един час, после два не спя - кърмя, мия, приспивам, пера.
Ядосвам й се като на възрастен, когато тя не иска да заспи. Викам, когато капризничи ненужно.
После Берта или Инга, или Сара ми обясняват - тя не може да се оригне, събрал й се е въздух, поноси я права, на нея й е лошо, нея я боли.
Така аз разширявам списъка си от неща, от които може да й е лошо и да я боли. Уча се да правя така, че от чуждото мляко да не я болят котешките микроскопични черва - слагам я на голия си корем, от топлината спазмите отминават.
След две седмици за пръв път се озовавам пред огледало. Очаквам да видя там развалина, боя се дори да погледна себе си и изведнъж забелязвам, че бръчките ми се изглаждат, кожата се подмладява. Това странно лекарство, чуждата кръв, която са ми прелели, работи.