Старостта отстъпва.
- Ще повоюваме още! - обещавам й аз. - Няма да се предаваме.
Тя не ми отговаря нищо. Тя не разбира думите ми, но когато й говоря, се успокоява.
Уча се да я подмивам - първо отзад, обяснява ми Инга или Берта, или Сара, иначе чревните бактерии могат да попаднат вътре и да стане възпаление; преставам да обръщам внимание, че тя там е устроена като момиче, като жена, а не като безполовото същество, каквото е всъщност; преставам да се гнуся от жълтите й изпражнения, от киселото й оригване, от безкрайното пране. Правя това, което трябва да правя.
Веднага щом я развия от пелените, тя се опитва да пълзи - като червей, без да умее да повдига глава и да я обърне встрани, притиснала ръчички към тялото си, отблъсквайки се едновременно с двата си крака, цепейки като с таран пространството с огромната си плешива глава. Рефлекс, казва ми Сара.
- Жалко, че мама не може да те види - казвам й аз.
Наричам Анели „мама“. Това е и неловко, и непривично, и неуместно.
През цялото това време аз не съм докоснал вещите на Анели. Те така и си лежат в кутията от кухненски комбайн и аз дори не поглеждам вътре може би защото се боя да не намеря там нейните спомени за Рокамора, а може би защото не искам да се натъкна на своите спомени за нея. Заобикалям кутията, сякаш нея я няма там, но и не позволявам никой друг да я докосва.
С отец Андрю известно време се придържаме към един вид пакт за ненападение, но веднъж той все пак го нарушава.
- Добре би било да я кръстите - казва ми той. - Детето не е представено на Бога. Ако му се случи нещо...
Това не биваше да го прави; почти бях свикнал с него.
- Слушай, ти. - Старая се да не променям интонацията - тя усеща когато съм ядосан. -Слушай, ти! Аз съм ти на гости, затова няма да си отпускам ръцете. Но твоята застраховка не ми е нужна.
- Направете го заради детето - настоява той.
- Аз точно заради детето го правя. Искаш да го вербуваш още от дете, а?
- Оставете, аз...
- За какво ти е това? На вас там начисляват ли ви бонус за всеки вербуван?
- Просто искам да ви помогна. Виждам, че ви боли...
- Да помогнеш? - Оставям я на дюшека и избутвам отеца от нашето кътче. - Да помогнеш, значи. Ами да, разбира се. Моето момиче умря - крещя аз, изкривил уродливо лице, - и твоята шарлатангцина не я спаси. Но аз сякаш не забелязах това, а? Аз съм в скръб? Аз съм тъп! Самият аз съм инжектиран, също скоро ще свия перки. По всички признаци - твоя клиентела, а? Мисля за смъртта. Значи трябва да ми се пробута душа, нали? За да се съхраня благодарение на нея. Нали?! Ти си като лешояд. Надушваш смъртта - и се приближаващ приближаваш към нея. Че и детето искаш да прилапаш. Какво си мислищ че аз съм като твоите? - Кимам към разтревожените Сара-Инга-Берта. - Като твоите заблудени овци, които преследваш с твоето богче? Ти тук имаш и ферма, а? И то месна. Само че аз не съм се превърнал в овен заради това, че са ми инжектирали акселератор. Няма да хукна към твоето богче само защото утре ще заумирам.
- Мислиш си, че си силен? - Исусът издържа нападението; аз го отблъсквам, той се връща, упорит е. - Мислищ че Бог е нужен само на смъртните? Та на Безсмъртните той им е още по-нужен!
- И за какво им е?! На тях не им е нужен гнилият му товар! Те са си отлично и без душа! Ходи да проповядваш на своите овци! Ако още веднъж се приближиш към детето ми...
- Ти какво се захвана с него, а? - подскача към мен Олга, психясала каспийка. - Я да се махаш от нашето кюре! Махай се, ти казвам, че ще повикам мъжа си!
- На теб нима би ти било спокойно да живеещ без да знаеш защо? - Отец Андре спира с жест безумката. - Още повече - вечно! Без смисъл...
- Неуютно ми е да умирам без смисъл! На Анели й беше неуютно! А на мен - не особено! А с живота все някак се справят! Живеят си сто и двайсет милиарда и хич не им пука!
- И изяждат цели вагони хапчета! - Той се разпалва, нежната му кожа се облива от червенина, той изоставя блашириличните си маниери. - Защо всички те вместо витамини гълтат антидепресанти? От хубав живот?
- А какво богчето им повелява?!
- Защото човек не може без смисъл, без цел. Защото това му е нужно. А те какво са измислили? Хапчета за предназначение! Извлекли са някаква гадост от гъбите -заповядайте! Вземаш я - оттам в рецептора в мозъка и изведнъж всичко наоколо придобива смисъл, във всичко се вижда промисъл. Само че хората трябва да привикнат към това. Към смисъла на живота. Трябва нова доза. Ето къде е бизнесът! При фармацевтите!
- Аха! - крещя аз. - Сам си признаващ че е достатъчно да се вземе едно хапче! И ето ти го: - просветлението, смисъла, покоя! Всичко е химия! Каква разлика дали атакуваш рецептора с хормон, или хапче?