- Разликата е там, че поощряват мързела. Че правят от нас ленив добитък. Тъпчат ни с висококачествен фураж. Какъв ти фураж, с хранителна течност. Като тези бизони. - Той кимва към залата с месото. - На душата й е нужна работа. А вярата - това е работа. Постоянна работа над себе си. Упражнение. За да не оскотеещ да не се превърнеш в месо. Какво бихте правили без своите хапчета?
- А твоето богче е за онези, на които не им помагат хапчетата! За безнадеждните!! За неизлечимо болните! Които трябва да се хванат поне за нещо! За които няма спасение! А той е ловък - раз-два - и им е пробутал душа. Тялото ти, значи, ще умре, но няма значение!
Отецът тика пръст в носа ми, сякаш ме е спипал. Успокоява се и продължава вече победно:
- Да! Той е за тези, на които хапчетата не помагат. Именно това е утехата.
- Каква утеха има тук? Раздава празни обещания! Търгува с въздух!
- Празни?!
- А ти ходил ли си да проверяваш какво има след смъртта? Още никой не се е връщал оттам! И с всичките му обещания е така. Няма нищо!
- Ти защо така се палиш? Той длъжен ли ти е с нещо?
Какво?! Защита! Спасение! Покровителство! Всичко да бъде, както си е било! Да остана с нея, с моята майка! Обеща на мен и на нея!
А Анели? Моята Анели? Спасение? Здрави деца?
- Я се разкарай! - Иска ми да му набия изящния нос навътре, така че да се умие с кръвта си. - За тебе ще е най-добре, педал, да няма нищо там, след смъртта. Нали ти там ще има да гориш заради своите слабости!
- Как смееш да разговаряш така с нашия падре?! - Надига се от стола си един от мъжете, Луис, който по размерите и прическата си прилича на бизона Вили. - Не такъв като теб ще го съди, ясно?!
Не ми пука за тях; готов съм веднага да ги разкатая всичките. В моето кътче зад паравана пищи тя - чувам я с крайчеца на ухото си, но барабаненето е по-силно.
Отец Андре почервенява, ударил съм го под кръста, но той издържа. Произнася тихо и уверено:
- Аз не съм избирал това. Той ме е създал такъв. Той ме е създал хомосексуален.
- Защо?! От скука?!
- За да отида при него. За да му служа.
- Та ти нямаш право дори да му служиш! Ти си грешник! Твоят бог те е създал грешник? Защо?!
- За да съм винаги виновен. Каквото и да правя, винаги да съм виновен.
- Отлично!
- Защото светът е безбожен - казва твърдо Андре. - Как иначе би могъл да призове? Как иначе да ме застави да заема мястото си.
- Какво място?!
- Да спасявам хората.
- И за какво ти е това? Така или иначе няма да се разплатиш с него! Поне си спести усилията, едното не изкупва другото!
- Не изкупва - кима спокойно отецът. - Знам. Прикрепили са тежест към краката ми. Леген с цимент. И аз трябва да изплувам. За да дишам. Не мога да изплувам, знам, но въпреки това плувам. И ще го правя колкото мога.
- И къде е неговата любов, за която пишете във всичките си реклами?! Защо той те прави педал? Защо на мен ми отнема Анели?!
- Това е изпитание. Той ме изпитва. Той изпитва всички нас. Винаги. И това е смисълът. Как да се опознаеш без изпитания? Как да се измениш?
Поемам си повечко въздух, за да натикам лицето на този свети отец в собствените му лайна, но се спирам. Детето плаче все по-силно - аз го тревожа. Нищо, просто... Просто съм чул позната дума.
Изпитание.
Може би всеки си има свое.
- Аз знам - създаден съм такъв, защото съм длъжен да стана негово оръжие. Аз не мога да заслужа опрощение, не мога да се успокоя. Значи, докато съм жив - ще му служа. Бих могъл да се отчая. Бих могъл да се скрия от него. Но това би означавало да се предам. Затова ще продължавам да греба.
- Греби - въздъхвам аз. - И се бори. Искаш да бъдеш негово оръдие - давай. А на мен такъв смисъл не ми е нужен. Аз не съм опитен плъх. Не съм инструмент. Ничий съм и определено не съм на вас с него. Не съм предназначен, за да ме използват. Ясно?! И вече не разполагам с шибаната вечност, така че няма да ми се наложи да скучая!
В този момент трябва да изоставя полесражението и да бягам - тя започва да плаче толкова силно, че половин час не мога да я успокоя с никакви присядания и маймунджилъци.
След кавгата ни с падрето Берта не иска да разговаря повече с мен. Нищо, кърми си мълчаливо и от омразата й към мен млякото й не секва.
Странно, но след това нямам какво повече да кажа на Андре. Ето че избьлвах, каквото имаше, и пресъхнах.
Всъщност дори усещам у себе си уважение към него. Той е като Трийсет и осми, който не се побоя в единствения свой разговор с баща си да му признае всичко. Слабаците не умеят това.