Старая се да съществувам отделно от тях, макар че те великодушно прощават на мен, богохулника, и всяка вечер ме викат, за да разделят с мен откраднатото месо от летящите бизони. Взимам си късчето и отивам в кътчето си да я люлея, приспивам, подмивам и пера.
Тя сигурно е на месец, когато това се случва. Започва да повдига глава. По-рано главата й беше твърде тежка, притискаше я към завивките. И изведнъж от Бертиното излишно мляко, от моето време и безсънни нощи тя натрупва достатъчно сили, за да откъсне глава от земята - тресейки се от напрежение и съвсем за кратко.
И на мен това ми изглежда като победа - нали сега нямам никакви други победи.
Искам да се похваля с това на Анели - и й се похвалвам, когато никой друг не ме слуша.
Разбирам още, че съм започнал да забелязвам чуждите деца и дори съм научил имената им. На Берта е Хенрик, десетме сечен. На Сара е момиченце на две години, Наташа. Георг е синът на косматия Луис. А на самотната Инга е малкият Ксавие, на когото тя през цялото време разказва как би постъпил на негово място баща му.
Георг и Ксавие лазят без разрешение по стелажите с ваните с месо, бъркат с пръсти в червеното и рисуват на пода космически кораби, които ще отнесат всички излишни хора от Земята да завоюват далечни планети, и спорят могат ли да се строят градове на морското дъно; Георг смята, че е възможно да се получи кислород направо от водата, и измисля приборче, което можеш да вземеш със себе си в морето вместо акваланг. Ксавие казва, че ако хората летяха в космоса, баща му непременно щеше да е астронавт и би го взел със себе си да живеят на Луната. После идва Инга и взима сина си да обядват.
- Нещо не изглеждаш много добре - гледа ме Инга, мръщейки се. - Изтощило те е малкото. Виж какво ти е лицето. И косите.
- От един месец не съм спал - свивам рамене аз.
Но когато отивам при огледалото, се изплашвам от изображението си.
Работата не е в недоспиването. Изпод момчешките червени коси на показната ми младост излизат безжизнени бели корени. Не само по слепоочията, както беше съвсем неотдавна - а и по-нашре, на челото, на тила. И което е още по-лошо, челото ми се е уголемило, вдига се все по-високо, с две очертаващи се плешивини се стреми към темето.
От двете страни на носа към устата някой ми е направил с нож два дълбоки разреза, набраздил е челото ми. Кожата ми е посивяла и цялата е в набола четина - дори там, където никога нищо не ми е растяло.
Глупости, казвам си. Това не може да бъде. Имам още десет години. Минимум десет години - нали минах през онази терапия, в мен нали струи дадената ми на заем млада кръв.
За да не гадая мнош-много, започвам да избягвам огледалата - но всичките ми мисли, за каквото и да са били, в края на краищата като топчета от пинбол неизбежно се събират във вдлъбнатината на наближаващата старост.
Ако можех да намеря Беатрис Фукуяма... Само ако имах някаква представа къде да я търся! Хората на Рокамора са я освободили, понеже са имали някакви планове, свързани с нея. Защото тя разработваше лекарство, което би могло да неутрализира акселератора, да излекува неизлечимите. Със сигурност сега отново работи, за пореден път се уверявам аз. Със сигурност.
Но как да се махна оттук? Къде да я търся?
И аз продължавам да си живея както по-рано - във вечно безсъние, в полумрак.
Една нощ тя ме буди с викове на всеки половин час. Отначало, както си му е редът, се опитвам да я нахраня, да й дам да се оригне, масажирам корема й, държа я с разтворени крака, за да се изходи. Тя като че ли се успокоява; но ме измамва и едва съм затворил очи, когато отново чувам плача й. Пак и още веднъж, и още веднъж - всичко се повтаря.
Не мога да си отдъхна, не мога да дойда на себе си, не мога да се надишам.
И когато тя ме тормози някъде за десети път - Защо? За нищо! - скачам бесен, хващам я за ръката и вместо да я залюлея меко, нежно, започвам да я треса бясно - нека й се завие свят, нека й стане лошо, само и само да заспи! - и сам чувам виковете си:
- Спи! Спи! Млъкни!
Влита Берта - неугледна, сънена, възмутена, безмълвно ми взема детето, отблъсква ме встрани, поиграва валс с нея, нежно напявайки й нещо, дава й гръдта си и тя бавно, неохотно се успокоява. Малка, нещастна, жалка. Хлипа още известно време тежко, печално -но все пак се успокоява.
Гледам ги и осъзнавам, че ме е срам.
Не пред Берта. Срам ме е пред моето дете. Срам ме е, че съм се държал като неуравновесен кретен. Срам ме е, че съм можел да й причиня болка. Да усещаш вина пред едно пънче - какво може да е по-глупаво от това? Но не мога да се отърся от срама.
- Тя усеща, когато психясваш и когато се ядосваш - твърди Берта. - Страх я е - затова и реве. Да ме беше повикал веднага!