- Каква глупост! - отговарям аз.
Но когато Берта ми връща моето пънче, шепнешком се извинявам.
После отец Андре довежда при нас Анастасия. Взел я е някъде от междинна станция, когато е отивал за лекарства.
Анастасия е изядена от акселератора шре-долу наполовина, очите й през цялото време шарят настрани, тя не млъква, постоянно дърдори безсмислици.
Трудно е да се разберат приказките й, но изглежда, тя е от голям скуат, който се е намирал в нелегално заселени мазета на една от жилищните кули на минус някой си кръг на ада. С нас беше Клаузевиц, казва тя, номер едно в Партията на живота, плюс неговото семейство и охраната му. Преди три дни скуатът е бил превзет с щурм от Безсмъртните, Куазевиц го пребили до смърт, избягали само четирима, промъкнали се през канализацията. Какво се е случило с останалите - не се знае.
Анастасия е оставила там съпруга си и две деца - момче и момиче. Момчето се казва Лука, а момичето - Паола. Второто дете е нелегално, не се решили да го регистрират.
Когато Безсмъртните нахлули, съпругът й взел децата и се втурнал напред, хванали го. Анастасия объркала коридорите и затова се спасила. Сега тя е полудяла.
Не знам как стои въпросът с децата й, но за Клаузевиц не й вярвам нито дума - новините стигат до нас редовно и не е имало никакви репортажи за ликвидирането и ареста му, а уж са минали три дни.
Не, такова събитие не може да се премълчи.
Анастасия не иска да дойде да живее в нашето гнездо, тя остава в залата с месото, гледа непрекъснато сочните червени буци и разговаря беззвучно с тях. Когато я хранят - яде, когато я поят - пие, но в нея има не повече воля, отколкото в тези буци.
В друга нощ детето има колики, тя се превръща в стоманен ресор и врещи така, че започват да ми шьткат всичките двайсет обитатели на скуата. След като ги пращам поименно по дяволите, аз я изнасям в залата с месото и обикалям там с нея, разказвайки й поукрасената история на запознанството ми с майка й. И така се натъквам на Анастасия.
Тя не спи; изглежда, не е затваряла възпалените си очи през трите дни, които е прекарала тук. Вторачила се е в мен очарована, слуша тромавата ми импровизирана приспивна песен и ми се усмихва - разчорлена, прошарена, все още не стара, но вече цялата изсъхнала. Искам да я разпитам по-подробно за Клаузевиц, но тя не ме слуша. Започва да подпява - не в синхрон с фалшивите ми ноти, пее някаква собствена песен, сладникава и досадна.
Обръщам се и си тръгвам, оставяйки я да приспива реещото се стадо.
На следващия ден отец Андре се връща от пътуването си с пакет антибиотици и сънотворно; казва, че в новините жената на Клаузевиц разправяла за неговото самоубийство: редовите членове на Партията на живота до един се предават на властите, моят клет Улрих падна духом, не му помогнаха дори антидепресантите, той ден и нощ твърдеше, че няма сили да продължи борбата, бла-бла-бла, моят клет Улрих. Беринг провява великодушие, пуска я с мир.
Сега Рокамора ще бъде вторият по значимост в тяхната организация, ако не първи, размишлявам аз. Ако, разбира се, той вече не е убит и не пазят скалпа му за някой подходящ случай, например избори.
Но ако той е жив, то като първи номер би трябвало да знае всичко за делата на Партията. Би трябвало да знае къде е Беатрис. Ако се добера до него...
Но как да си тръгна? И къде да го търся?
Вечерта оставям детето под надзора на Инга, коремът ме е свил, невъзможно е да ям само месо, стомахът ми в последно време не се справя.
Връщам се след пет минути; Инга се опитва да утеши собственото си момче - паднало е и разбило коляното си до кръв, вие невъобразимо, тя му привежда в пример характера на баща му, когото момчето не е виждало през живота си; моят дюшек е пуст.
Дюшекът е пуст!
Там, където съм оставил детето, няма нищо! Чаршафът е леко измачкан, лампата е отместена. Паднала е?! Изпълзяла е?!
Хващам лампата, вдигам я над главата си като някой идиот, светя по всички ъгли - макар че е ясно, че тя все още не умее да пълзи така, че съм я оставил омотана - специално за да не се дене някъде.
- Къде е тя?! Къде е тя?! - Подскачам към Инга. - Къде е детето ми?!
- Там си е, лежи на дюшека, моят Ксавие падна, виж как си е одраскал коляното, нямаш ли с какво да го избърша? - Тя дори не ме поглежда.
-Къде.. Е... Моето... Дете?!
Изскачам в общата стая и изведнъж ме обзема такъв страх, какъвто никога по-рано не съм изпитвал. Не ме беше толкова страх, когато ме биеха паките в Барселона, когато Петстотин и трети ми инжектираше акселератор; а сега в мен се е отворила язва пропаст и в нея се изливат всичките ми карантии. Хвърлям се към една от майките - къде е тя? - към друга, поглеждам в лицето нейното бебе, хващам за гърдите смаяния Луис, влизам в бърлогата на Берта, искам отговор от Андре. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае, а къде може да се изпари бебе на месец и половина от затворено помещение?!