Тя е като моята ръка, като краката ми - събуждам се и изведнъж ги няма, отнели са ми ги; също толкова зловещо е и даже още по-страшно.
Влитам в залата, вече обкръжен от съчувстваща кудкудякаща свита - и я намирам.
На края на една вана с месо седи Анастасия.
Тя не ме вижда, не забелязва никого от нас. Гледа само във вързопчето, лежащо в ръцете й. Там е моята дъщеря.
- Нани-на, нани-на, спи, Паола, заспивааай...
Приближавам се към нея предпазливо, за да не я подплаша, за да не падне във ваната, да не потопи в утробната течност детето ми.
- Анастасия?
Тя вдига към мен очи - те са искрящи. Анастасия плаче. От щастие.
- Ето я! Намерих я все пак! Чудо! Намерих мъничката си!
- Ще ми дадеш ли да я подържа? Каква е красива! - изговарям аз високо, изкуствено.
- Само за секунда! - Анастасия се усмихва и мръщи недоверчиво поласкано.
- Разбира се. Разбира се.
Приемам вързопчето - детето спи. Искам да бутна тази безумна жена в легена, при месото, да притисна лицето й с длан и да я удавя във ваната, в сукървицата, но нещо ме загризва отвътре и просто си отивам.
Жал ми е за нея. Явно ръждата ме разяжда.
Анастасия дори не разбира как са я излъгали - гледа подир мен обидено, объркано, кудкудяка: „Къде? Къде пак?“.
- Ако не я махнеш оттук, не отговарям за себе си - предупреждавам аз отец Андре.
И на следващата сутрин той я изпраща някъде.
Не знам кога това вързопче се е сраснало с мен. Не мога да назова един ден. Това става нощ след нощ с всеки следващ плач, с всяка следваща пелена. Отстрани изглежда така: детето похабява родителя, хаби нервите му, силите му, живота му - за себе си, и когато изразходва всичко, то просто изхвърля изсмуканите мама-тате на боклука и край.
Отвътре не е така - но не те изяжда, а те попива. И всяка минута, която си провел с него, не се превръща в жълти изпражнения, в мръсотия. Аз съм сгрешил. Всеки час остава в него, става хиляди клетки, които то прибавя. Ти виждаш цялото свое време, всичките си усилия в него - ето ги, тук са, никъде не са се дянали. Детето, както се оказва, се състои от теб -колкото повече от себе си му даваш, толкова по-скъпо ти е.
Странно. Не можеш да повярваш в това, докато сам не го пробваш.
Започна се с това, че обикнах в нея Анели. Но сега обичам в нея себе си.
Лицето й се променя всяка седмица и ако бях заминал за месец, вероятно не бихя познал. Преминава жълтото, мнимият тен, в кожата й се появява млечнорозов оттенък и вече отдавна са изчезнали бръчиците от челото и бузите й, от гърба. Главата й е надраснала юмрука ми и дъщеря ми е станала двойно по-тежка.
Минали са само два месеца от смъртта на Анели.
Ние с нея като че ли взаимодействаме: когато аз се ядосвам, тя плаче, аз я приспивам -може да заспи; тя издава някакви звуци и ме гледа в очите. Понякога гледа дълго - пет, шест секунди. Но това не е човек. Зверче навярно. Зверче което отглеждам и се опитвам да дресирам. Когато хапне, се усмихва, но това е просто така, рефлекс - ъгълчетата на устните плъзват нагоре от само себе си, ала в това няма нищо човешко, просто изразяване на ситост, животинско задоволство.
А после идва взривът.
Тя ме буди през ногцга - напикала е пелените и иска да яде, аз се събуждам с първото й хлипане, защото сега така съм устроен, измъквам се от неприятния лош сън. Обръщам я, избърсвам я, хващам я в ръце.
Бях в интерната, отново бях в интерната; и пак се опитах да избягам. Това виждам най-често от всичко, моето идиотско бягство през строшения екран. С вариации - понякога Двеста и двайсети не ме предава, понякога се скитам по безкрайни бели коридори с хиляди врати, дърпам ги всичките - и всичките са заключени понякога бягаме заедно с Деветстотин и шести - но винаги завършва по един и същ начин: мен ме хващат, моите съучастници гласуват за смъртта ми и мен ме екзекутират в болничната стая, душат ме, завързали ме с парцали за леглото, а Петстотин и трети изсмуква с тръбичка живота ми и за острота на усещането мастурбира.
Спомням си съня си, забравил, че трябва да я храня, че е време да измъкна бутилката с млякото от спящата Берта, че всеки момент детето ще се разсъни и тогава няма да ми бъде толкова лесно да го приспя.
Спомням си го, Петстотин и трети, пияния му поглед, лакеите му, думите му „Усмихвай се...“ - разрешава ми той преди смъртта. Скулите са ми се свили. Усмихвам се, усмихвам се наяве от самото си събуждане и обичайната ми усмивка гърч, моят отговор на всички въпроси стои уверено върху лицето ми.