А после...
Нещо ми пречи. Нещо ме отвлича от кошмара. Долу. В ръцете ми. Тя ме гледа в очите, в устата. И също се усмихва.
Отговаря със своя усмивка на моята. Връща ми за пръв път това, което приема за радост. Тя ме разбира - мисли си, че ме разбира. В нея се е пробудил човекът.
Побиват ме тръпки по тила, по мозъчната кора.
Тя нещо гука тихичко, гледа ме и се усмихва. Забравила е за млякото си. Учи се да се усмихва. От мен.
Измъкнали са от тила ми, от основата на черепа гръбнака ми, забили са главата ми на хилядаволтов кабел, върху нагорещен железен кол - и я набиват, набиват я по-надълбоко.
Усмивката й е забавна - недовършена, крива, беззъба. Но не е онази, която е от ситост, не е машинална, а е истинска. Вярвам, че сега тя за пръв път е почувствала радост. Събудила се е посред нощ мокра, видяла ме е, аз съм я избърсал, накарал съм я да се почувства добре, тя ме е познала - и се радва, че съм тук. Аз съм й се усмихнал - и тя на мен.
Някаква смешна е. И красива.
И аз й се усмихвам в отговор.
А после разбирам - най-накрая мога да отпусна устните си. Конвулсията е отминала.
През остатъка от нощта сънувам Анели, нашето пътуване до Тоскана, пикника на тревата, как сякаш живеем в караулна къщичка на върха на хълма, там има таен вход и скована от дъски маса, живеем тримата - аз, тя и нашата дъщеря, която в съня си има някакво име - и е красиво. Разхождаме се из долината, Анели я кърми с гръдта си, аз обещавам някой път да ги отведа на другия бряг на реката, за да им покажа дома, в който съм израснал. Освен това кося трева - висока, сочна, докато не ме заболява кръстът, а ме спасява Анели - вика ме за обяд. Ядем скакалци, да си оближеш пръстите. Аз старателно запомням как се казва тя, дъщеря ни, но на сутринта от името не е останало нищо - само застоял въздух - както от Анели, така и от щастливия ни живот в Тоскана.
Когато се събуждам, не мога да разбера, че това е било сън - гърбът ме боли, боли ме наистина! Това е защото съм косил трева, няма от какво друго да е.
С усилие сядам, някак си се изправям. Не, не съм косил, не съм обядвал, не съм живял. Просто ме боли гърбът. За първи път без причина.
Върху възглавницата лежат коси - червен отблясък, бледото сребро е израснало.
Отивам да се мия, взимам я със себе си, гледам двама ни в затъмненото огледало. Стъклото е омагьосано - то отразява детето точно такова, каквото го виждам, а с моето отражение нещо не е наред.
Торби под очите, плешивините се вклиняват все по-навътре, побелялата коса е толкова, че веселата детска шапчица вече не я побира. Сресвам се с едната ръка - между пръстите ми остават да стърчат окапали коси. И червата ме болят, болят ме от това проклето месо.
Измамили са ме.
Каквото и да са ми вкарали вместо ръждивата ми кръв, то ме отравя. Дало ми е кратък отдих, фалшива надежда и е издъхнало; а старостта се е заела за мен с утроена сила.
А може би те така правят експерименти с хората като алхимици. Смесват живак с лайна и доматен сок и сипват това във вените на отчаяните. Току-виж сработи при някого. И да не сработи - какво, продали са пет пакета доматен сок на цената на злато със същата тежест.
Аз се разнищвам, чупя се, деградирам. Гърбът, коремът, косите. В старите филми така изглеждат онези, които са на над четирийсет, а още не е минала и година от инжекцията!
Тя плаче.
Люлея я, люлея я, шепна й някакви безсмислици, но тя не разбира думите, а само интонацията - и се разридава още по-безутешно.
Да се върна в кабинета им, да го разнищя, да удуша занизания лекар? Но той така или иначе не знае как да ми върне годините. А аз напразно ще рискувам себе си.
Не. Трябва да отида при нея. При Беатрис.
Ако тя не съумее да направи чудо с мен, никой няма да може.
Тътря се през залата с месните вани към моето кътче. В най-гъстите сенки се натъквам на двегодишната Наташа, дъщерята на Сара. Тя има малка жълта рокличка и в нея изглежда като истинско малко момиче, въпреки че майка й я е остригана накриво като момче.
Наташа е разперила ръце, вирнала е глава и се върти, върти се.
- Небе-небе-небе-небе. Небе-небе-небе-небе - тънко пее тя и се смее.
Аз няма да успея да видя как дъщеря ми ще се научи да говори и танцува.
Имам само една възможност.
Не знам къде да търся Беатрис, но мога да се добера до Рокамора.
Анели не се е разделила с него веднага. Те са живели още известно време заедно тук, в Европа. В някаква тайна квартира, в убежище... Може би сред вещите й има нещо... Някакъв намек. Указание.