- Небе-небе-небе-небе-небе...
Влизам в нашето кътче, настанявам малката на дюшека, потривам пръсти, отварям кутията. Евтини дрънкулки, бельо, комуникаторът. Ето това е.
Забравил за всичко на света, го включвам. Преглеждам обажданията, снимките, посетените локации. Проверявам датите.
Дрън. Съобщение от Рокамора. Дрън. Още едно. Дрън. Още. Дрън. Те са десетки за последните месеци. Изглежда, комуникаторът е бил изключен още от момента на бягството й. Дрън. Дрън.
Отмяна. Отмяна. Не искам да чета шибаните му заплахи, шибаните му съжаления, шибаните молби. Изтриване. Изтриване на всичко.
Преглеждам видеото и снимките.
Три, пет, десет снимки, направени точно в нужното време на едно и също място - скована от дъски колиба с изгорен силует на кенгуру на дървена табелка. Муцуната на Рокамора. Кулата „Световъртеж“, осемстотно равнище. Изпращам координатите на своя комуникатор.
Изключвам нейния. Потърпи, Хесус.
Ще дойда - и ще поговорим.
Глава XXVIII
ИЗБАВЛЕНИЕ
Станцията „Промпарк 4451“ е погребана под земята - платформите й са предназначени за тежки товарни влакове, а не за крехките кабини на пътническите мотриси; всички товарни трасета в Европа са скрити от очите на жителите.
Тук, долу, детекторите за присъствие работят изправно. Достатъчно е вратите на асансьора да се плъзнат встрани, и по далечния таван вълнообразно се палят светодиоди, измъквайки от съвършената, космическа тъмнина невъобразимо мрачно пространство с голи стени, непрестанно работещи автоматични товарни кранове и широки коловози за мрачните товарни влакове, наподобяващи гигантски стоножки. От гърлото на единия тунел до другия има поне километър, но стоножките не влизат вътре и наполовина. Натъпкват с каквото им падне множеството си кореми, пропълзяват малко по-нататък - и крановете се заемат да тъпчат с неизвестни вехтории празните им сегменти. Всички те се справят прекрасно без хора; изглежда, сякаш съм попаднал на колониална база на земляните в чужда галактика от невъплътените кинопропочества. Човечеството е създало този аванпост, възнамерявайки да управлява вселената, но преди милион години по случайност е измряло, а машините си работят, сякаш нищо не е станало, а и не им е особено мъчно за нас.
Седя сам на дългата половин километър пейка в самата й среда с лице към единствения празен коловоз - чакам пристигането на пътническия влак. Над главата ми прелитат мношбройни контейнери, по релсите на тавана сноват щипките на манипулатори и освен твърдата безкрайна пейка и надписът „Промпарк 4451“ пред носа ми тук няма нищо, предназначено за хората.
От тук до кулата „Световътеж“ има пряка линия; пътува се един час, при това без прехвърляния. Навярно Анели просто се е качила на първия попаднал й влак и е тръгнала на пътешествие към нищото.
Това място наистина изглежда като нищо и никъде. Представям си как влакът й е спрял насред черната пустота, как се е запалило осветлението - роботите са забелязали човека - и как тя е излязла, държейки се за корема си, и как е седнала на празната половинкилометрова пейка под високото бетонно небе.
Нашето дете го оставих на отец Андре. Той обеща да го гледа няколко часа, докато си върша работата. На мен не ми беше лесно да го помоля, а на него - да се съгласи. Но той знае, че ако мога да се върна, непременно ще се върна.
Сега тя навярно се е събудила - вече й е време, колко може да спи. Хленчи, моли да й сменят пелените, а на Берта не й е до нея - нейният е прилепнал към гръдта й. Добре, отецът ще накара някого другиш да направи това, а в най-лошия случай и самият той ще се справи.
И все пак ми е неспокойно.
От тунела без предупреждение изскача стъклен влак - пътнически. Пристигащ пътник се блещи на голата станция - бетон, бетон, бетон, - която няма за кого да се преструва на райско кътче.
Влакът ме всмуква и веднага щом кракът ми престава да оказва натиск върху платформата, диодите в цялото помещение започват да помръкват, докато целият товарен терминал не изчезва напълно, сякаш никога не е съществувал.
Сега един час по права линия.
Разполагам с един час, за да изрепетирам разпита на Рокамора и молитвата си към Беатрис и за стотен път да прегледам простите уравнения, да изчисля на колко години съм бил, когато Ерих Шрайер е намерил избягалата си съпруга, за да си изясня - готов ли съм да повярвам в това, че тя е моята майка, за да посмея да мисля, че може и да е жива.
Един час, за да превъртя най-накрая в главата си всичко онова, което не съм успявал да осмисля докрай, защото на ръцете ми или край хълбока ми се е въртял някой плачещ гукащ отвличащ ме, искайки вниманието ми за себе си и само за себе си.