Час тишина! Най-накрая!
И аз незабавно заспивам.
Сънувам, че съм намерил майка си - в Барселона, че тя през цялото време е работела в мисията на Червения кръст и е живеела в къща с бели стени, онази същата, със стълбата към втория етаж и чаеното цветче, и модела на „Албатрос“. Сънувам, че съм с маската на Аполон и че с мен е цялото ми звено - също с пълна униформа, без лица, но аз знам - това са мои момчета, сигурни. Постъпил е сигнал срещу майка ми, мой дълг е да я сканирам, да установя незаконородените деца и да й инжектирам акселератор. Тя отваря вратата, аз затискам устата й, нашите претърсват двата етажа, а на мен ми позволяват да свърша работата - това е моята майка в края на краищата. Майка ми прилича на Анели - същите жълти очи, същите остри скули, същите устни, само прическата й е съвсем друга - дългите й коси са отметнати назад. Дзън-дзън! - установена е родствена връзка с Ян Нахгигал Две Те, бременността не е била регистрирана, назначена ви е инжекция, всичко е по Закона, а вашия син ще трябва да го вземем в интернат, такива са правилата. Почакай, но нали ти си моят син, аз те чаках тук през всичките тези години, чаках да ме намериш, сега можем да поговорим, толкова много неща имаме да обсъждаме, разкажи ми как си живял сам, мое клето момче, господи, как можах да позволя да ни разделят, прости ми, прости ми. Чакайте, госпожо, ако вие си мислите, че ще ме трогнете със своите плачове, можете да забравите това, дайте си тук ръката - цък! - а сега вече всичко е по Закона, сега вече всичко е правилно. И в този момент останалите маски се нахвърлят върху мен - Ел, Виктор, Йозеф, Даниел - завързват ме, мъкнат ме нанякъде, взимат ме от майка ми, ей, къде ме мъкнете, пуснете ме, ами как, Ян, обратно в интерната, нали знаеш какъв е Законът, ти сега си длъжен да седиш в интерната, докато майка ти не умре от старост! Но аз не искам, не искам да съм там, не искам тя да остарява, не искам да умира, не искам да не можем да се видим повече никога, та аз толкова дълго я търсих. Но мен въпреки това ме отвеждат, безсилен съм да променя това. Единственото, на което се оказвам способен, за да не попадна отново в интерната, е да се събудя.
Точно минута преди влакът да пристигне в кулата „Световъртеж“.
Вагонът се оказва натъпкан с народ - всичките в приповдигнат дух, някои подпийнали - и всички те слизат именно тук, в „Световъртеж“, заедно с мен.
На станцията се смесваме с тълпи екскурзианти и компании от безделници в модни костюми. Тук, съдейки по всичко, има някакви казина и тропически хотели; под краката ми има жълт пясък, право от платформата стърчат палми, на които стоят изкуствени какаду, а вместо стени се вижда панорама на Сейшелския рай. Асансьорите в „Световъртеж“ са огромно множество, отвътре изглеждат като изплетени от бамбук кошници със стъклен покрив или като самоцелни дървени колиби и във всеки на входа ти връчват безплатна напитка с невинен плодов вкус. Гълтам - яркостта се увеличава, яснотата на изображението намалява. Две-три пътувания с такива асансьори - и в казиното би трябвало да се чувстваш много по-свободно.
Осемстотното равнище е недостъпно. Ремонт.
Информационната служба ми оказва помощ налага се да търся обиколни пътища. От покрива на хотел „Ривиера“ - бели триетажни сгради с яркосини капаци на прозорците, разположени край стометров отрязък от павирана крайбрежна алея с газови фенери и тлъсти чайки пешеходци - има подвижна стълба към люк в тавана; небето на ремонта. „Ривиера“ е на седемстотин деветдесет и девети и тя вече е затворена, но ми се удава да попадна там с бригада работници с промишлени респиратори. С един от тях се уединявам в склада, за да взема назаем работната му униформа.
Качвам се по стъпалата, преминавам на следващото равнище, затварям люка след себе си.
Измъквам се в противоположната страна на земното кълбо - някъде в Австралия; дъсчен хостел на океанския бряг, на стигащия до хоризонта плаж са проснати изоставени дъски за сърф, голяма надуваема костенурка се тика в морския пясък под натиска на вялия изкуствен прибой. Недалеч от брега е увиснала в зелената вода перката на акула, стои намясто като закована.
Небето е включено, но е неизправно и е зациклило - едни и същи облаци плуват в кръг като завързани за верига, а слънцето се гмурва зад ръба на морето и изскача иззад далечните червени планини от обратната страна на всеки две минути. Извинявайте, имаме профилактични дейности.