Прозорците на хостела - „Кенгуру на плажа“ - са с дръпнати пердета, на първия етаж има тераса с навес и покрит с платнище барплот, стените са облепени с етикети от бира, прашните чаши са наредени в пирамиди. От евтини колонки приглушено свири китара -нещо ваканционно и романтично. Срещу мен се спуска някакъв тип с тъмни очила, ръце в джобовете, клатеща се походка, кожа цялата на петна и белези, присадена. Излиза, че съм дошъл на точното място.
- Дядка, изгубил ли си нещо?
Нося гащеризона на работник, вместо уста и нос съм с респиратор. Произнасям нещо неразбираемо, махам с ръка към сградата. Сиреч мога ли да погледна.
Повече го интересува люкът, от който съм се изтърсил при него в Австралия. Ако след мен от другия край на Земята изпълзи още някой, той трябва да стреля пръв. Ако там няма никого, може наистина да се окажа заблудил се работник.
Сякаш не го забелязвам, веднага пристъпвам към оглед на постройката - аз си имам работа тук, момче, ти си играй сам на война. Почуквам с делови вид по стената, отварям някакви клапани. Дърпам за дръжката входната врата - тя поддава. Като че ли нищо не е станало, влизам вътре, а когато той се пъха след мен, му смазвам ръката с вратата, тежкият му малък пистолет се удря в пода, вдигам го пръв, с ръкохватката - по шията. Той се срутва, а аз чакам - нима е само един? Слаба работа.
Може би Рокамора го няма тук? Не е възможно да не го охраняват! След случилото се с Клаузевиц.
- Кой е там? - Някаква старица от горния етаж. - Хесус?
Разпознавам Беатрис.
Не разпознавам Беатрис.
Онзи глас, който съм чувал по-рано, са го сложили като чаша в чувал и са го разбили с чук; по-рано беше звън, а сега е скърцане и стържене.
- Върна ли се вече?
Бях очаквал мношходова комбинация - и се бях излъгал. Рокамора дори не се беше досетил да скрие Беатрис на друго място. Само той самият липсва - тръгнал си е? - но някак ще го дочакам.
Опитвайки се да успокоя дишането си, се изкачвам по стълбите на втория етаж, приготвил пистолета за стрелба; увисналата във въздуха прах пламва и гасне в лъчите на слънцето въртележка, стъпалата стенат под подметките ми; на стената - снимки на белозъби сърфисти и морски карти.
Единствената врата е заключена. Почуквам.
- Хесус?
- Аз съм, Беатрис, отворете.
И тя се хваща.
Веднага щом ключалката щраква, дърпам ръчката към себе си и Беатрис пада в обятията ми. Иска да се изтръгне - аз я притискам към себе си, прегръщам я по мечешки.
- Шшг... Почакайте... Няма да ви навредя...
Тя тихо вика нещо в гърдите ми, после, изразходвала целия си въздух, се предава, тогава внимателно охлабвам хватката си, настанявам я в плетеното кресло.
Стаята е превърната в лаборатория. Компютърна станция, молекулярен принтер, хладилен контейнер с някакви стъкленици. Тя продължава да работи! Прав съм - Рокамора е отвлякъл Беатрис, за да доведе тя делото си докрай за него!
- Кой сте вие?
Затварям вратата, свалям намордника си и работната шапка с козирка.
-Кой? Това... Олаф! Олаф! Помощ!
- Олаф спи - казвам й аз.
Тя здравата е изнемощяла за тази година. Гърбът й се е превил, лицето й се е спекло. Кожата е изтъняла, изсъхнала - по-рано Беатрис Фукуяма беше цялата от твърдо и сухо месо, сега вътрешностите й са презряла мекота. Тя иска да се държи още, но оста й е изгнила. Обръснатите слепоочия, нейният бунт срещу старостта, са обрасли занемарено. Очите й са предишните - живи, разумни, но ги покриват спаружени клепачи.
- Да не сте посмели да ме пипате! - Тя говори така, сякаш тези устни - уморени, непослушни - са й чужди. - Те сега ще се върнат и тогава на вас...
- Няма да ви направя нищо лошо! Нужна ми е помощта ви... Само вие ще можете...
- Помощ? - Тя присвива очи с подозрение. - С какво мога да ти помогна?
- Аз остарявам. Инжектиран съм. Знам, че вие разработвате средство... Лекарство против акселератора... Против старост. Аз... Аз видях в новините и... Накратко, едва успях да ви намеря.
- Лекарство?
Беатрис ми кима. Очите й се впиват в мен като рибарски кукички, тя пробива с погледа си остарялата ми кожа, двата сантиметра зима в червените ми коси, пронизва зениците ми.
- Помня те.
Стоя неподвижно. Имах надежда, че тези десет години за една, огънят и отровният дим ще ме изтрият от паметта й, че тя ще ме сбърка с някого, както сбърка гласа ми с този на Рокамора.
- Ти си онзи бандит. Онзи бандит с маската, който разгроми лабораторията ми. Същият.
- Аз не съм бандит. Вече не съм Безсмъртен...
- Това го виждам - изрича тя. - Дори аз го виждам.
- Чуйте ме... Много съжалявам, че тогава се получи така. С лабораторията. Че ми се наложи да ви задържа. Че тези хора загинаха...