- Едуард - прекъсва ме тя. - Вие убихте Едуард.
- Не сме го убивали. Той получи инфаркт.
- Ти уби Едуард - упорито повтаря тя. - И ти ме предаде на тези садисти.
- Те... Те направиха ли ви нещо? Гледах новините... Стори ми се...
Устните й се разтягат в крива уморена усмивка.
- В новините беше мое цифрово чучело. Триизмерен модел. Заснеха ме, докато все още бях чиста. Без синини, без изгаряния, без следи от инжекции. Сега картинката може да прави всякакви признания от мое име.
- Наистина съжалявам. Мислех си за вас... Спомнях си...
Беатрис кима - ободрява ме, докато не осъзнавам, че тя кима не на мен, а на себе си.
- А ти наистина остаряваш - усмихва се тя. - Това не е грим.
- Биха ми инжекция, нали ви казах!
- Добре - поклаща тя доволно глава. - Значи на света има справедливост.
- Можете ли да ми помогнете? Моля ви! Та вие сте работили над формулата... Виждам, че продължавате... Цялото това оборудване...
Беатрис се вкопчва в страничните облегалки, с усилие се вдига на крака, прогонвайки ме от мястото ми.
- Ти се казваш Джейкъб, нали? Аз също си спомнях за теб. Ти ме научи на много неща.
- Ян. Всъщност се казвам Ян - признавам си аз.
- Все едно ми е как се казваш всъщност. За мен си Джейкъб.
До закрития с перде прозорец стои инвалидно кресло. Беатрис стои тежко, коленете й треперят, но тя стои - и ме гледа не от долу нагоре, а като равна.
- Моля ви. Вкараха ми някаква гадост. Някакъв ваш колега, с когото сте започнали заедно, с бенка ето тук. Стареенето ми върви многократно по-бързо!
- Не познавам такъв. Някой мошеник е.
- Длъжна сте да спрете това.
- Длъжна съм?
- Моля ви! Може би имате някакви експериментални образци... Може би са ви нужни доброволци, за да ги изпробват...
- Аз съм длъжна да ти помогна, така ли?
- Ако вие не ми помогнете, няма кой друг!
Беатрис държи главата си изправена, макар че тя е тежка като цялото земно кълбо; думите й не са съвсем ясни, но гласът й е твърд:
- Значи никой няма да може да ти помогне. Ти изгори всичко, което бях направила. Строши го, изтри го и го изгори. Няма никакво лекарство. Няма и няма да има.
- Имам дете. Затова ме инжектираха. Вече не съм с тях, заклевам се. Не съм с Безсмъртните! Преминах през същия ад, през който сте минали и вие! Вкараха ме в затвора, аз...
- Не мисля. - Тя бавно и внимателно клати хилядатонната си глава. - През същия ад? Не мисля.
- Момиченце. Роди ми се дъщеря. Майка й е моята... Тя умря при раждането. Аз съм сам. Заради това преливане всичко става много по-бързо. Не разполагам с десет години. Нямам на кого да я оставя. Нямам на кого да оставя детето си. Длъжна сте да ме разберете! Длъжна сте да ме разберете!
Тя мълчи. Приближава се към прозореца - крачка, още една, още една. Спира се.
- Обадих се на Морис. Обадих се на Морис в интерната. Същото онова обаждане, единственото. Ти не ме съветваше да го правя, помниш ли? А аз не те послушах. Видях го. Видях го как е израснал. Не ми трябваше да правя това. Ти беше прав, Джейкъб.
Ето каква е работата - тя е чула всичко от своя Морис. Трябва да й обясня, може да омекне...
- Да. Да, знам. Знам какво ви е казал. Отрекъл се е от вас, нали? Но това нищо не значи! Това е изпитание, имаме такова изпитание. Ако той не ви каже тези думи, никога няма да го пуснат оттам! Всички ги казват!
Беатрис Фукуяма свива рамене - и като старица, и като царица.
- Горе-долу така си го представях. Но това нищо не променя. Той е чужд човек. Аз не го познавам и той не ме познава. И никога няма да можем да се запознаем. Ти тогава ми каза, че той е бил парче месо, когато са го взели. Той беше на два месеца. На колко е сега дъщеря ти?
- На два месеца - казвам аз.
- Тя няма да те запомни - произнася натъртено тя. - Ти ще умрещ а дъщеря ти няма да те помни. Нямам нищо за теб.
- Лъжеш! - Подскачам към нея, замахвам, едва удържам ръката си. - Ти лъжеш!!!
- Какво ще ми направиш? - Тя не мига. - Ще ме убиеш? Убий ме. Все ми е едно. Аз и сама ще умра. Няма лекарство. Ти унищожи всичко, каквото имаше.
- Какво приготвяш тогава?! Какво е това?! - Аз подскачам към колбите, към епруветките. -Не искаш да го споделиш с мен?! Тогава ще си го взема сам!
- Вземи го - казва тя.
- Какво е това?!
- Това, което заслужаваш. Ти и тези като теб. Това, което заслужаваме всички ние! На! Вземи го! Гълтай! - Тя хваща някаква стъкленица от масата, подава ми я; вените на ръцете й са като гробищни червеи, предварително намерили убежище под кожата й. - Е?!
- Какво е това?
- Това, за което си мислех, докато ме държаха там. Това, което... приготвях... тук. Бързах. Мислех, че няма да успея, но успях. Това е нещо, което ще ни направи отново хора. Хора. Противоотрова.