Дори не мога да разбера веднага за какво говори тя, но от първата догадка ми става задушно, а на челото ми избива мазна пот.
- Нарекох го „Джейкъб“. В твоя чест. То връща всичко на мястото си. Размножава се в теб незабележимо. Само един ден - и започваш да заразяваш другите. Незабележимо. То умее да се крие. У него няма симптоми. Срещу него не помага нищо. След месец убива в теб вируса на младостта. Прогонва го. Дава ти имунитет към него. Завинаги. Лекува те. Прави те отново смъртен. Сложи го във вода - ще изцели всички, които пият от нея. Намери централен водоизточник. Излей го във водопровода - ще спасиш милиарди.
- Вещица... - Имам сили само за шепот. - Вещица. Това е тероризъм... Това... Това е масово убийство! Ти говориш глупости! Няма да можеш! Ти отново блъфиращ блъфираш като тогава с шанхайския грип!
- Изпий го и провери - казва твърдо тя.
- Ще доведа тук полицията! Безсмъртните...
- Те и без това скоро ще бъдат тук. На Хесус не му е останало много. Те почти довършиха него и хората му. - Тя звучи уморено и равнодушно. - Глупак, той също ме молеше да му направя средство против стареене. Но това е доста по-добро. Това е истинска панацея.
Тя се опитва да махне тапата на епруветката, но не й достигат силите и аз успявам да изтръгна дяволското семе от червивите й ръце.
- Пий! - смее се тя хрипливо. - Пий! Нали искаше да се излекуваш? Пий!
- Ти си полудяла!
- Аз?! - Тя пристъпва към мен и ме отблъсква назад. - Аз?! Та аз най-накрая прозрях! Благодаря ти, Джейкъб! Благодаря!
- Това е тероризъм. Да заразиш водопровода... Ти и Рокамора...
Не знам къде да дяна това нещо, за да не го отворя случайно, за да не пусна смъртта на свобода.
- Ти се боиш. Боиш се от старостта, боиш се от смъртта. Ти си просто пале, глупаво пале. -Беатрис се усмихва с треперещи устни. - Не бива да се боиш от нея. Аз я виждам оттук. Тя е на две крачки. Тя не е страшна.
Отдолу се разнася някакво тихо суетене - навярно Олаф презарежда мозъка си, след като без малко не строших врата му.
- Говоря му на него и на теб ти го казвам - на нас ни е нужна смъртта! Ние не бива да живеем вечно! Нас не са ни създали такива! Ние сме твърде глупави за вечността. Твърде егоистични. Твърде самонадеяни. Ние не сме готови да живеем безкрайно. На нас ни е нужна смъртта, Джейкъб. Ние не можем без смъртта.
Беатрис се приближава до прозореца, дърпа завесите, опира се на перваза и гледа към носещото се по небето слънце.
- Вие просто сте уморена... Това е от възрастта... Старостта... Ако сега се чувствахте като млада... Вие не бихте говорили така!
- А заради кого бих живяла? На мен не ми е останал никой. - Беатрис не се откъсва от прозореца.
Залез, изгрев, зенит, залез, изгрев, зенит, залез.
- Престанала съм да се вкопчвам в живота, това е вярно. Смъртта ме направи свободна. Аз няма какво да губя, Джейкъб. Ти не можеш да ми направиш нищо. Нито ти, нито вашата партия, нито Хесус. Само бих искала - тя се обръща към бюрото си - моето дете да види този свят.
- Беатрис! - крещят отдолу. - Беатрис, всичко ли е наред с вас?
- Сто и двайсет милиарда ще умрат! Какво ще промените с това?!
- И всички те са длъжни да умрат. Всичко живо умира. Ние не сме богове. И не можем да станем богове. Ние сме се опрели в тавана. Ние не можем да променим нищо, защото самите ние не можем да се променим. Еволюцията е спряла - за нас. Смъртта ни даваше обновление. Зануляване. А сега ние сме я забранили.
Заключвам вратата.
Грохот от крачки по дървените стълби. Изгрев-залез-изгрев. Завесите висят безсилно. Въздухът не се движи. Главата ми ще се пръсне.
- Ние не правим нищо със своята вечност - шумоли Беатрис. - Кой велик роман е бил написан през последните сто години? Кой велик филм е заснет? Какво велико откритие е направено? Идват ми наум само стари неща. Ние не сме направили нищо със своята вечност. Смъртта ни е пришпорвала, Джейкъб. Смъртта ни е карала да бързаме. Карала ни е да използваме живота. Смъртта по-рано се е виждала навсякъде. Всички са си спомняли за нея. Това е структурата - ето началото, ето края.
- Беатрис?! Той там ли е? Кой е това?! - Дръжката на вратата подскача, трака.
- Един нещастен идиот - отговаря му Беатрис. - Иска от мен лекарство против старост.
- Дръпнете се от вратата!
Едва успявам да отскоча встрани - изстрелът отнася ключалката заедно с част от вратата. Но когато този Олаф - свински очички, пришита кожа, масивно чело - избива вратата, аз вече съм зад Беатрис, преградил съм се с нея и съм насочил дулото напред.
- Не си и помисляй!