Пристъпвам напред, на платформата, залата тъкмо започва да се появява, а аз вече тичам по границата между пустотата и света към подемниците. Хвърлям се под колелата на слепите гигантски камиони и те набиват спирачки изплашено, слонове пред мишка; крещя до прегракване на тежките и бавни асансьори, кълна ръждивите им мозъци, млатя с юмрук по контролните панели, подемниците се носят нагоре, вмъквам се в едва образувалия се процеп. Хуквам през глава - по тъмните коридори нататък, където е портата на фермата, където са слепите и глут бизони, тъпото месо; нататък, където е моето дете, където са онези твари, моят клет храбър педал, отец Андре, където е Берта, където е Борис, където е малката Наташа, където е моето дете, където е моето дете.
Вратата е разпорена с лазерна резачка. Залата е пуста.
- Къде сте?! Къде сте?!
През хриптенето - вой, в ръцете ми е пистолетът, подаръкът от Олаф, на първия срещнат -куршум между очите; само че тук няма никого. Нашият скуат е разнебитен и пуст, дюшеците са разхвърляни, разпятията са изтръгнати от стените, по пода има парцали, червени пръски.
- Къде стееее?!
Един час. Пътувал съм дотук един час. За това време е можело да се случи всичко, всичко може да е приключило. Закъснял съм, закъснял съм! Но аз продължавам да търся, поглеждам навсякъде. Отново в залата с месото, при стадото - не може да няма никакви следи! Тичам покрай стените, затискам раната си с длан. В ъгъла виждам дупката за чистачите, капакът е откъснат. Заставам на четири крака, лазя по тръбата, натъквам се на скъсан детски биберон, в кръвта ми впръскват ускорител, аз не усещам болката, само потта в очите ми пречи, лее се и се лее, проклетата!
Първата зала - покорните бизони. Вили ги прехвърлят на огромна като мирозданието конвейерна линия, превръщайки ги във всевъзможни видове месна продукция - от кренвирши до бургери, придавайки смисъл на земния им живот.
- Не... Той каза нещо за скакалци. За скакалци.
Продължавам да пълзя нататък, по-бързо, по-бързо! Покрай цехове, в които отглеждат хляб, покрай цехове, където щамповат псевдозеленчуци, по-нататък, по-нататък, тук-таме се натъквам на следи от релефните подметки на щурмовите бутонки, на късове пелени, на бели капки мляко.
Но мен ме води друго - нарастващ шум, странен, зловещ не жив и не механичен, нещо средно между цвърчене, шепот и хрущене.
Комуникаторът свети все по-слабо, почти на нулата съм. Той свършва, а аз оставам.
Една пролука ме отвежда в помещение, чиито километрови стени са облепени с фототапети, изобразяващи сочна зелена трева. Само трева, трева, трева - нищо друго. А покрай тези зелени стени почиват стъклени цистерни, широки горе и стесняващи се надолу, с височина десет човешки ръста. Тези цистерни фунии са стотици и всяка от тях е запълнена отгоре до долу с прашно-зелена кипяща маса.
Скакалци. Скакалците. Най-добрият източник на протеин.
Над отворите на фуниите се приближава затворен контейнер и от него върху насекомите като манна небесна пада някаква маса, уж трева. Тази зеленина се сипе безкрайно, постоянно, но във вътрешността на цистерната не се виждат следи от нея - скакалците я поглъщат мигновено, унищожават я до последната молекула. Онези, на които им е провървяло, които са се оказали отстрани, се взират с мънистата си през стъклото към фототапетите с тревата, те имат благоприятен психичен климат - прелита през главата ми дива и случайна мисъл, а останалите гледат в съседите си. Отдолу на фунията има друг контейнер - в него се всмукват насекомите, достигнали необходимия размер, там те загиват от електричество и се пържат в кипящо масло.
Цвърченето на съществуването им и цвърченето на смъртта им изпълват всички стотици хиляди кубически метри на този свят до откат. Не се чува нищо, освен досадно крещящото в ушите ЧРХ-ЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩЧРХЩ, не се вижда нищо, освен постепенно изсипващата се, като пясък в пясъчен часовник, слепена зелена маса. И аз ги гледам.
По стената се издига неустойчива стълбичка - ако ненадейно се наложи някой човек да се качи горе, при конвейера, при отворите на фуниите и да погледне нещо там, да проконтролира машините. Стъпалата са половин метър широки, има перила нишки. Почти при тавана стълбата стига до тесен мостик, прекаран във въздуха над прозрачните цистерни.
Мостикът стига до стената; в края му има затворена врата и към нея е притисната шайка дрипльовци. Фигура в расо, жени с вързопчета, скрили се зад гърбовете на двама мъже. А към тях пристъпват хора с безформени черни дрехи и бели петна вместо лица.