Вкопчвам се в нишката, тътря се по клатещите се стъпала, не ме е страх, че ще падна, ще се разбия.
Трима белолики се спират и тръгват към мен. Останалите притискат свещеника и другите все по-плътно и по-плътно към затворената врата и пропастта.
Къде е детето ми? Къде е тя?!
Отецът ми крещи нещо, но скакалците заглушават вика му.
Излизам на галерията и насочвам дулото към онези, които са по-близо. Безсмъртните имат само шокъри, битката ще бъде нечестна и кратка.
Един от тях е висок повече от два метра, човек кула - почти толкова мощен, колкото нашия Даниел. Ще започна с него. Улавям широкото му мраморнобяло чело с мерника.
На пет крачки Безсмъртните застиват. Разбират, че...
- Седемстотин и седемнайсети?
-Ян?!
Те сигурно крещят това с всичка сила - но до мен достига едва чуто хриптене. Не мога да позная гласа, скакалците го заглушават, изтриват интонацията, тембъра, оставят само празната черупка на думите.
Най-близкият сваля маската си. Това е Ел.
Излиза, че онзи, здравият, е наистина Даниел?!
Това е моето звено! Моята родна, собствена десетка!
Какво правят те тук?! Каква е била вероятността да изпратят именно тях за моето дете?!
- Ян! Наведи дулото, братко! - шумоли Ел.
Кой е десетият? С кого са запълнили дупката? С кого са ме заменили?! Ел пристъпва към мен - а аз отстъпвам назад. Как да стрелям в него? Как да убия Даниел? Как да убия брат си?
Останалите седем, разбрали, че отстъпвам, се вклиняват в групата обсадени.
- Стойте! - Стрелям във въздуха, скакалците изгризват звука от изстрела.
Ел и неговите двама се спират, но зад тях черните с маските изваждат шокърите си. Някой едва не пада долу, с усилие го задържат върху галерията. И когато съм готов да стрелям в своите, някой ми маха.
Една от маските държи в ръцете си бебе.
Загърнато в парцал, който по-рано беше рокля на Анели.
Тази твар я изтръсква от пелените, хваща я гола за крака, за крачето, надвесва я над пропастта. Моето дете! Моето! Моето дете!
Разтварям пръсти - гледайте! Пистолетът полита надолу. Вдигам ръце - предавам се! Какво още ти трябва?! Не смей да го правиш! Който и да си! Йозеф? Виктор? Алекс?
Той ми показва с жест - отстъпи назад бавно, без резки движения.
И ние се спускаме един след друг: аз, Ел, Даниел, останалите Безсмъртни, предалите се клети скуатъри, онази гадина, която държи в ръце дъщеря ми. Изглежда, той командва всичките. Не Ел, а той.
Спускаме се надолу, той дирижира - посочва на десетката ми какво да прави.
Мъжете - с шокъра, жените - да им се извият ръцете, децата - встрани с ритници.
Гледам голото дете, което беше загърнато с парцала от роклята на Анели. Не съществува никой и нищо освен дъщеря ми.
Ел се приближава към мен, протяга ми пластмасовите белезници лента - сиреч сложи си ги сам, братко. Приемам, без да изпускам от поглед онзи с маската, в чиито ръце е дъщеря ми. Той все още я държи за единия крак с главата надолу, тя цялата е малинена, кръвта е при дошла; дере се и аз рязко чувам плача й през заглушаващото всичко останало цвъркане.
Той се прави, че се кани да удари главата й в цистерната, да я размаже - и се спира в последния момент. Хвърлям се към него, но Даниел ми застава на пътя, отблъсква ме назад, извива ми китката.
Онзи, който я е държал, след като се е позабавлявал, предава детето ми на друг.
От прилива на сила и злоба се изтръгвам, дори Даниел не успява да се справи. Влагам всичко в един ъперкът, пръстите ми се трошат, трошат се и зъбите му - той подскача и сяда, а аз вече съм при онази гадина, при онзи мерзавец.
Повалям го, като забивам чело в Аполоновото чело, нахвърлям се отгоре му, блъскам го с разкъсаните си юмруци, омазвам маската с кръвта си - той се опитва да се измъкне изпод мен, рита ме в слабините, вкопчва пръсти в шията ми, но аз не забелязвам нищо - нито болката, нито душенето. От мен изпада вторият пистолет - малък, тежък - хващам го, първия попаднал ми предмет, и започвам да млатя изверга с ръкохватката като с камък, млатя го, без да спирам, по очите, по темето, по носа, по процепа на устата, вбивам, забивам в него маската. Налитат върху мен, опитват се да ме издърпат, а аз продължавам да млатя, млатя, млатя. После смъквам от него лицето му - бяло, натрошено, разцепило се.
Под него е Петстотин и трети.
Край с него. Челото му е счупено, от червената каша стърчи бяла кост. Но аз не мога да се спра. Не мога. Не мога. Петстотин и трети.
Нищо не може да се оправи! Няма да има мир! Няма да има прошка! Няма сега и няма да има! Пукни, гадино! Пукни!