- Назад!
Камбанка.
- Да се провери регистрацията на детето!
- Детето не е регистрирано.
- Дай ми го! Дай си ми сина, гадино!
- Предупреждавам ви... Ще бъда принуден... Стой!
- Дай си ми сина, животно! Твар! Безродна твар!
- Какво каза?!
- Безродна гад!
- Повтори!
- Безродна...
Ззззз. Зз.
Мускулите и костите й сякаш за миг се сменят с вода и тя се пльосва като мях на пода. Дзън-дзън.
- Извинявайте... А ние... Ние можем ли да си ходим? - Синеоката девойка със синята рокля сякаш се пробужда.
- Не. Да се установи има ли родствена връзка с предишния образец.
- Но вие нали казахте...
- Казах - не! Да се установи! Има ли родствена връзка!
- Какво направи с моята мама?!
- Не се приближавай към мен, малка гадино!
- Мамо! Мамичко!
- Установена е пряка връзка дете-родител.
- Боли ме. Просто исках да си поиграя на гоненица.
- Но защо? Не разбирам - защо? - Това е синеоката с роклята.
- Длъжни сте да изчакате пристигането на командира на нашето звено.
- Защо? Защо? - Тя е съвсем объркана. Докосва гърдите си, оглежда дланта си. -Извинявайте... На мен млякото ми, изглежда... Толкова е неловко. Може би да се преоблека... Аз цялата...
- Вие сте нарушили Закона за Избора. Според четвърта точка на Закона сте безотговорен родител, вашето дете се смята за незаконородено.
- Но нали тя е съвсем мъничка... Аз исках... Просто не успях!
- Не мърдайте! Длъжни сме да изчакаме пристигането на командира на моето звено. Само той е упълномощен да ви направи инжекция съгласно законодателството.
- Инжекция? Искате да ми биете инжекция? Да ме заразите със старост?
- Вашата вина е установена. Спри да ревеш! Ти мъж ли си, или какво? Вашата вина е установена!
- Но аз... Но... Но нали...
И в този момент гримираната азиатка, която през цялото време е стояла мирно, сякаш са й извадили батерията, прави финт, който не съм очаквал от нея - с кратка засилка се врязва с рамо в една от стените и я отнася, като отлита заедно с нея в мрачната бездна. Дъщеря й нищичко не разбира - както и аз. Докретва на крака до зейналата пропаст и мърмори:
- Мамо? Мамо?
Усмихвам се широко.
Момиченцето пада на колене, после ляга по корем, готвейки се да се спусне в нищото с краката напред, сякаш слиза на пода от дивана. Едва успявам да я подхвана. Тя плаче.
- Пуснете ни...
- Боли ме. Просто исках...
- Млъквайте!
Притискайки дърпащото се момиченце към себе си, изритвам откъснатата глава на куклата като топка - и тя изчезва от кадъра. Хлапакът ме гледа така, сякаш съм самият сатана. Нищо, той не знае какво го очаква тепърва.
- Но той нали още не е дошъл, вашият началник? Пуснете ни! Моля ви, много ви моля! Ние няма да кажем, на никого няма да кажем, честна дума.
- Вие... Сте... Нарушили... Закона... За Избора! Вие!
- Мама? - пита ме малката; розовата шапчица е паднала над очите й.
- Умолявам ви... Но какво мога...
- Направили... Сте... Нелегално... Дете! А? Това!
- Всичко, каквото искате... Ако искате, аз...
- Значи... Ще... Ви... Бъде... Направена... Полагащата се... Инжекция!
- Вижте...
- А вашето... Дете... Ще... Ви... Бъде... Отнето!
- Но аз просто не успях! Исках, а не успях!
- Мен това не ме засяга!
- Умолявам ви! Заради нея... Заради момичето... Поне заради нея! Погледнете я!
- Слушай! Не мен не ми пука за теб и твоята маймуна, ясно ли е? Ти си нарушила Закона! Не знам нищо друго и не искам да знам! Ако не си могла да се сдържаш, да беше гълтала хапчета! Какво не ти достигаше? Какво?! За какво ти е дете! Млада! Завинаги! Здрава! Завинаги! Работи! Измъкни се от тази кал! Живей нормален живот! Целият свят е пред теб! Всички мъже са твои! За какво ти е тази маймуна?!
- Не говорете така, не говорете така!
- А ако не искаш да живееш като човек, живей като говедо! А говедото остарява! Говедото умира!
- Моля ви!
- Мам-ммо?!
- Няма какво да ми се молиш! Няма! Заради такива като теб край с Европа! Не разбираш ли? Ти не си забравила да се регистрираш. Изобщо не си смятала да го правиш. Мислела си, че няма да те намерим. Мислила си, че ще се забиеш в тези шубраци и ще можеш да седиш тук цял живот?! Е, намерихме те. Рано или късно ще намерим всички вас. Всички!
Тя вече нищо не говори, само ридае беззвучно.
Гледам я и чувствам как спазмите бавно отпускат лицето ми.
- Какво ще стане с момиченцето ми? С детенцето ми... - Тя пита не мен, а самата себе си.
- О! Плячка!
Гласът е на Ел. Обръщам се.
В отвора се вижда лицето на Аполон. Звеневият се промъква в стаята и отърсва дрехите си, след него пълзи още някой, като че ли Бернар.