Издърпват ме от него, изгарят ме с шокър, притискат ме към земята.
Би трябвало да се изключа, но не мога; просто ме парализират и аз гледам безмълвно как слагат детето ми при останалите, как Ел вика спецотряд, за да изпрати всичките в интернат, как насочва комуникатора към мен, показва ме на някого, докладва за успеха.
И в тази секунда един от онези, които седят върху краката ми, пада по лице на пода. Жените се хвърлят към децата си, една от тях пада, Ел вдига пред мен малкия пистолет, натиска спусъка.
Откъм края на залата тичат трима. В шлифери; протегнатите им напред ръце подскачат -откати. Един от Аполоновците се хваща за хълбока, друг се премята през глава, скакалците изяждат отлетелите им души, после Ел уцелва и един от хората в шлифери се строполява само на няколко десетки метра от нас. На останалите им свършват патроните, Безсмъртните се хвърлят напред, аз се търкалям по пода, трябва да се изправя, двамата с шлифери са срещу шестима с маски, завърта се вихър.
- Анели! Къде си?! Анели!
Бегло виждам едно познато и непознато лице с плаващи неуловими черти - това същото, в което бях стрелял със засеклия пистолет, това същото, което бяха гледали милиони на барселонския площад.
- Анели!
Рокамора е тук! Намерил ни е. Намерил е Анели.
Той не знае нищо, мисли си, че тя е жива, дошъл е за нея. И сега ще го убият. Ето, някой вече го е възседнал, тикнал е в него шокъра си, души го с лентата на пластмасовите белезници, неговият спътник вече не помръдва.
Събирам цялата си ярост и отчаяние - стига ми колкото да се обърна настрани. И наблюдавам как отец Андре вдига хвърления от мен от мостика атоматичен пистолет. Ц,ели се покрай биещите се, не уцелва, не може да се справи с отката, стреля пак и пак - къде? Не засяга нито един от Безсмъртните, всичко е напразно...
Изведнъж една от прозрачните цистерни се пука като мехур, разпада се на лъскаво кълбо, взривява се като паднала дъждовна капка и цялото видимо пространство се покрива от цвърчащ жив килим. Едрите твари изпълват земята и въздуха, скачат за пръв неочакван път в своя предварително програмиран живот, разтварят крилца, шумят, цвърчат, влизат в очите, в устата, в ушите, стържат с хитина си по кожата ни - египетско наказание, гняв божи.
Съседната цистерна също се разрушава и вече не се вижда нищо.
Аз пълзя - мога да пълзя! - опипом нататък, където е било детето ми. Не знам какво става с Рокамора, с отец Андре, с останалите.
И я намирам, сякаш в мен е вграден навигатор, сякаш двамата сме намагнитени. Прегръщам я, скривам я от гризящите ни скакалци и на сляпо търся укритие, олюлявайки се върху омекналите си крака.
Някаква врата; блъскам я, скривам се вътре - тесен склад.
Разтварям вързопчето. Жива е.
Целувам я, прегръщам я, тя пищи, плаче, посиняла от напрягане. Сядам в ъгъла, люлея я, мажа я със своята и с чужда кръв. По пода скачат опиянени от свобода скакалци - в стената, в тавана, в лицето ми.
Вратата се отваря, някой се появява на прага, отворът се запълва от скакалци.
- Затвори! Затвори вратата! - крещя му аз.
Той скача вътре, дърпа към себе си вратата, мачка налетелите насекоми, заключва, пада безсилно на пода, диша шумно, разтривайки премазаната си шия.
Това е Рокамора.
Глава XXIX
РОКАМОРА
- Там имаше ли едно момиче? Късо подстригано? - кашля Рокамора на всяка дума. -Анели?
Би трябвало да го удуша още сега, но Петстотин и трети е изразходвал всичките ми сили. Твърде съм зает с онова, което е ръждясало, и с усилие осъзнавам - току-що съм убил безвъзвратно Петстотин и трети. Всичко между него и мен е приключено. Край на историята, продължила четвърт век - и то толкова кратък край.
А детето плаче.
Люлея я, приспивам я. На Рокамора му се налага да ме разтърсва, за да ми зададе глупавите си въпроси.
Той все още е в своя шлифер, по-шлям с два номера от размерите му; отслабнал е, изхабил се е - целият блясък се е изтрил от него, отлетял е. Но той е все още толкова млад, както и при първата ни среща. Почти момченце.
- Тя нали беше с вас в този скуат? Нали? Аз знам. Можете да ми се доверите, аз съм свой. Аз съм нейният съпруг...
- Съпруг? - питам го аз.
- Съпруг - отговаря твърдо той.
Не мога да я оставя никъде дори за секунда. Наоколо са само голият студен под и обезумелите скакалци.
- Тя нямаше съпруг. Беше сама.
- Ние се разделихме... За кратко. Заради глупост. Къде е тя?!
- Разделили сте се - кимам му аз, люлеейки плачещото дете; да можеше сега някой да полюлее мен. - За кратко. Може би си я изоставил?