- Какво направи с моето дете?!
- О! Подходих към този въпрос напълно отговорно, Хесус. Аз го отгледах. Възпитах го. Та това е синът на любимата ми жена.
- Син?
Всичките ми години в интерната. Всичките години, през които мечтаех да се измъкна, да избягам, и разбивах с глава екрани. Всичките години, през които очаквах обаждането от майка си.
Всичко това не е било случайно. Първата ми среща с Шрайер. Задачата, която той ми даде. Неговото търпение. Неговата готовност да не обръща внимание на грешките ми. Вечерите и коктейлите. Отгледал ме е и ме е възпитал.
- Имаш ли други деца, Хесус?
- Не! Какво ти влиза в работата?!
- Ти толкова обичаш децата, Хесус! Ти си посветил живота си да защитаваш клетниците, които са решили непременно да се размножават А с твоите собствени как е?
- Млъкни!
- Общуваш ли с тях? Едва ли. Та ти бягаш от своите жени веднага щом забременеят! Това не предполага дружба с деца. Ти познаваш ли ги изобщо?
- Не бива - казвам тихо.
- Нека да те запозная с твоя син! Още повече, че и без това почти се познавате. Ян, това е Хесус. Хесус, това е Ян.
Ето, имам в себе си пистолет. Но в кого да стрелям? В Шрайер? В Рокамора? В себе си?
- А така! - казва Берта.
- Това е той? Този?!
- И ето какъв е казусът - казва Ерих Шрайер. - Тъй като нито ти, нито твоят син не успяхте да се справите с животинските си инстинкти, сега сте се събрали цялото щастливо семейство. Три поколения в една стая. Така че ако гръмнеш със своята бомба, ще убиеш накуп и сина си, и внучката си.
- Какво?! - Рокамора изобщо не може да смели това. - Ти... Човекоядец...
- Забавно, а? Ти трийсет години се бориш за правото на хората да продължават рода си, Хесус! Вместо това да отгледаш собствения си син. Вместо да бъдеш до жената, която ти го е родила. Трийсет години демагогия и страх! И ето го момента на истината. Оказва се, че имаш и деца, и внуци. И какво? Ти ще ги взривиш със себе си - заради своята свещена борба!
- Това не е вярно! Това е лъжа!
- Поучителна история, а, Хесус? Човек, който толкова ревностно е отстоявал правото на продължаване на рода, унищожава потомците си заедно със себе си!
- Ти си нагласил това...
- Може би все пак не си е струвало да се размножаваш?
Рокамора избърсва потта от челото си, хваща детонатора с другата ръка, дава на отеклите си пръсти да си починат. Примигва, поглеждайки към мен.
-Той?!
- Именно той, Хесус! Ти се срещна със сина си! Опитах се да ви запозная и по-рано, но...
- По-рано? Когато... Когато той трябваше да ме убие? Нали ти си го изпратил?! Ти си нагласил всичко това! Насочвал си го към мен...
- А би излязло забавно, нали? И също доста поучително. Срещал съм подобни неща само в глупавото фантастично кино. Напълно по твоя вкус.
- Всичко това е само за да ми отмъстиш?
Всичко, което се е случило с мен през последната година, всички тези странни, несвързани едно с друго събития, започват да придобиват смисъл. Животът ми започва да придобива нов смисъл. Само че какъв?
- Да си отмъстя? Да отмъстя на жиголо, страхливец и нищожество? Не, по-скоро да ти дам урок.
- Взел си моя син... Сина на Ана... Отгледал си от него чудовище... Трийсет години да го готвиш за това... Ти си безумец! Ти си болен човек!
- Чудовище? Та той е мил. Аз само съвсем леко му помагах да се придвижва по служебната стълбица. Ян сега е хилядник на Фалангата, герой от освобождаването на Барселона! Нима не се гордееш със сина си? Сина, когото така искаше горката ми жена?
Горката ми жена. Върнах я вкъщи. Грижих се докрай.
Малкото дървено разпятие от моите спомени кошмари. Разпятието на стената в замъка бунгало, в омагьосания дом на острова насред небето. Това е същото разпятие, към което винаги се е обръщала майка ми. От което е търсела покровителство и защита.
То виси точно срещу странната малка стая, от която толкова се бои Елен Шрайер. Стая с тесен креват, с врата без ръчка и със стена от бронебойно стъкло, което може да се скрие зад завеса или разкрие откъм коридора - но не и отвътре.
- Ти... - Гърлото ми е пресъхнало. - Ти...
Но Шрайер не ме слуша. Гласът му е изчезнал.
- Ти! - крещя му аз. - Ти си я държал там! В тази стая!Това е затвор! Това е килия!
Без прозорци, без екрани, без възможност да се скрие - ако стопанинът реши да остави завесата дръпната встрани. Това е камера. Клетка, в която Ана Шрайер е излежавала доживотния си затвор и откъдето не е можела да излезе. И оттам се е виждало само разпятието, лежащо на отсрещната стена. Онова същото, с което ме учеше да разговарям, когато ми беше лошо или страшно.
Аз се грижех за нея до края.
Тя е проседяла всичките тези години, всичките тези десет години в шибана клетка?! Моята майка?!