- Ти, гнида... Нищожество... Садист...
- Аз? - Той се смее сухо през говорителя. - Нима? Ние трябваше да сме заедно. Тя и аз. Винаги. Истинска вечна любов. Чиста, без примеси. Какво получих? Предателство. Проявих великодушие. Умолявах я да се откаже от детето. А тя те запази напук на мен. Нейното богче й било повелило. Тя си мислеше, че ще ме излъже. Че ще може да избяга. Че той ще й помогне, дървеният покровител. Тя сама си избра старостта. И аз й подарих старостта. Но тя не беше сама. Аз всеки ден ходех до стъклото и правех снимка. Това не беше трудно. Тя през цялото време висеше на стъклото, чакаше да й отворя. Искаше да се види със своя Исус. А аз й показвах как остарява.
- И защо си постъпвал така с нея? Всичките тези мъки - за какво?! - шепне Рокамора. - Аз не знаех... Господи, ако знаех... Защо не можа просто да й дадеш развод?!
- Аз съм много верен мъж. Не съм имал връзки с други жени, докато Ана беше жива. И не съм садист. Не съм я измъчвал! Тя винаги беше в добро настроение, Хесус. Не исках да посърне преждевременно, затова във водата, която тя пиеше, винаги бяха разтворени хапчета за щастие. Жалко, че не мога да ти покажа снимките. На тях тя винаги се усмихваше.
- Няма да оставя това да ти се размине така! Мерзавец!
- Човекоядец! - подсказва Рокамора на Шрайер. - Но какво можеш да направиш? Да натиснеш бутона? Всичко свърши, Хесус. Ненапразно чаках трийсет години. Ти, разбира се, си свободен да избираш - ще те накарат ли децата ти да станеш цифрова кукла и да се присъединиш към трупата на останалите изтърбушени революционери, или ще ги превърнеш в горещо месо. Аз бих гласувал за първия вариант. Харесвам Ян. Вече някак свикнах с него. Но твоя воля.
- Ти си ме използвал - казвам аз. - Като оръдие. Като инструмент. Използвал си ме и си ме захвърлил да умирам.
- То пък един инструмент - отвръща Шрайер. - Нищо не можа да направиш, както трябва. Завъртя роман с девойка, която трябваше да отстраниш, а също и тази история с Елен. Крушата не пада по-далеч от дървото, а, Ян?
- Ти знаеше?
- Аз преглеждам записите от охранителните камери. А нима вие не дойдохте вкъщи точно затова?
- Да не си посмял да я докоснеш!
- Още един любител на празните заплахи. Не се притеснявай, Ян. Та нали аз ви запознах, забрави ли? Елен упорства, не иска да пие хапчета. Наложи се да й намеря временно забавление. Имитатор.
Ел седи в ъгъла - червен като рак, мъчително озвучава дявола. Но той не се осмелява да прекъсне сенатор Ерих Шрайер. Зад вратата настъпва някакво суетене, лаят неразбираемо, нещо издрънчава.
- Много мило, че така се тревожиш за Елен, но наистина не си струва. Тя е моя, Ян. Тя никъде няма да се дене от мен. Тя винаги ще бъде до мен. Тя знае какво се е случило с Ана и не иска да седи в онази стая, оставайки вечно млада и прекрасна. Това, че си се помушкал в нея, не ти дава право да си въобразяваш нещо. Не бъди като баща си. Като безмозъчно животно. Така се надявах, че ще можеш да бъдеш по-добър. Че ще отгледам от мръсното му семе по-висше същество за назидание на тази маймуна и в памет на любимата ми жена. Така се надявах, че ще можеш да станеш достоен за вечността, Ян!
- Мислиш си, че ти си достоен за нея?! И можеш да си играеш с хората? Мислиш си, че си бог? Мислиш, че ти си бог? - крещя му аз.
- Ако не аз, то кой? - смее се Ерих Шрайер. - О, почакайте... Идват съобщения от „Световъртеж“. Хесус, твоите приятели току-що са гръмнали три равнища на кулата. Кой беше там? Улрих? Пенеда? Само пепел е останала.
Рокамора мълчи. Ръката му трепери от умора. Той гледа Ел, гледа мен - и мълчи.
- А, Хесус? Какво млъкна? Хайде, натискай бутона. Истинският революционер трябва да умее да си отива красиво, за да живее през вековете! Натисни бутона, стани Че Гевара!
Черни точки на бетонния под. Рокамора диша тежко.
Замъгленият поглед на Беатрис от прозореца на втория етаж. Бясно въртящото се слънце. Надуваемата костенурка в смаления океан. Лабораторията. Всичко е загинало. Олаф с дупките в корема. Той нямаше какво да губи.
- Искаш ли да ти помогна? Там, отвън, вече всичко е минирано. Надписите за новините вече са приготвени, Хесус. Ти вече си извършил този атентат. Никой няма да се учуди.
Дъщеря ми, която така славно е мълчала, съсредоточена върху гръдта на Берта, отново започва да пищи все по-силно и по-силно.
- Тя се е наакала - съобщава Берта. - Подръж малко моето, аз ще опитам да я оправя някак.
- Изключи комуникатора, Ел - казвам аз, помагайки си с пистолета. - От толкова информация ще ми се пръсне главата. Хайде, изключи го.
И Ел ме послушва.
- Дай я тук - казвам на Берта, пъхайки пистолета в джоба си. - Сам ще направя всичко. Имаш ли сух парцал?