- По-добре да се бяхте предали - хрипти Ел. - Напразно ще пукнем.
Рокамора облизва устните си, отпуска детонатора надолу внимателно го прехвърля от изтръпналите пръсти на едната си ръка в другата.
Гледа ме непрекъснато. Аз избърсвам жълтото. По дяволите, да имаше вода. Тя ме е познала, успокоила се е, следи лицето ми.
Времето минава. Зад вратата мълчат. Ел се поти беззвучно, само тръска глава, за да прогони кацналите по косите му скакалци.
Вселената се свива. Към Земята лети огромен метеорит и след няколко минути нищо няма да остане. Аз бърша детското ако.
- Аз не знаех - казва ми Рокамора. - Не знаех, че е направил това с нея. И с теб.
Нима този човек е мой багца? Същият този, когото винаги съм презирал и ненавиждал? Та аз никога не съм го търсил. Защо го намерих?
Всичко е заради Анели. Тя ме накара да мисля, че майка ми е жива. Тя ми даде пример за прошка. Измами ме. Измами ме и също умря.
Майка ми я няма. Напразно съм я търсил и напразно не съм я търсил.
Нещо такова: надяваш се, че светът е плосък и безкраен, а той се оказва кълбо, носещо се в пустотата, и накъдето и да плаващ в края на краищата ще се върнеш в изходната точка. Всичко за него е известно. В него няма тайни.
- Те двамата са умрели - казвам аз на Рокамора. - Никой не е останал.
- Никой. - Той облизва устните си; очите му са от стъкло - и започват да се топят.
- Това е внучката ви, излиза! - посочва Берта голото малко момиченце, което увивам в къс чужда рокля.
- Не разбирам - казва Рокамора.
Аз също не разбирам.
Той гледа детето в ръцете ми.
- Как я нарекохте?
- Никак.
- Това е нейно дете - обяснява той на себе си. - Нейно, на Анели.
- Но не е твое - напомням му аз. - Ти нали тогава ме помоли да се направи аборт на Анели. Твоето дете остана там, върху кърпите. Аз не успях да им попреча. Бях зает. Разговарях с теб.
- Не бива. Не бива така.
- Ти направи с нея същото, каквото и с моята майка. Просто на мен ми провървя малко повече.
- Покажи мия - моли ме той.
- Как ли пък не.
Той примигва.
- Ти можеше ли да умреш вместо нея? - питам аз багца си. - Вместо тях?
- Трябваше - отговаря той. - По-добре да бях умрял тогава.
Хващам я по-удобно. Поне на нея сега мога да съм от полза. Тя ме гледа сериозно, навъсено. Сигурно се готви да заспи.
- Разкажи ми за нея. За майка ми.
Той кашля. Потърква със свободната си ръка потъмнялата ивица на гърлото. Кой знае защо докосва брикетите на експлозивите на кръста си - внимателно, замислено. Държи се за тях, сякаш се зарежда.
- Аз я изоставих - изрича той.
- Не това...
- Да, аз я изоставих. Да, хвана ме страх. Когато тя ми каза за бременността. Да поема отговорността. Да започна да старея. Болести. Импотентност. Слабоумие. Това е като смъртоносна болест, като проказа, като присъда. Защо? Защо аз?
- Аааа.
Нани-на.
- Просто не исках да остарявам! Какво странно има?! Още не бях живял достатъчно! Нищо не бях успял да видя! Да почувствам! Да направя! Не бях изпитал всички жени! Не бях излизал от Европа! Защо съм длъжен да слагам кръст на себе си? Аз не исках дете! Това не беше мой копнеж! Не знаех, че тя не взема предпазни мерки! Да се откажа от целия живот, от себе си, от бъдещето само за да я задоволя? За да може тя само да отглежда някого? Защо?! Къде е справедливостта?! Къде е смисълът?! Бях твърде млад! Трябваше да поживея още! За себе си! Аз умея да се наслаждавам на живота! На храната! На виното. На жените. Приключенията. Обичам тялото си! - Той свива и разпъва пръстите на свободната си ръка. -Нямаме нищо, освен това. Аз нямам. Как бих могъл да сменя всичко за едно дете? За плачещо малко животинче? Защо?
- Животно си ти, ето какъв си! - казва му Берта.
- Разбира се, аз избягах. Реших да не мисля какво става с нея. С Ана. Това нейно побъркване... Господ се смили. Чудо беше, че е бременна след петдесет години. И всичко останало. Тя беше толкова щастлива. Дори не намекнах за аборт. Просто си тръгнах и си смених ай-дито.
Кимам. Прошарените ми коси ме болят, бръчките ме болят при най-малкото движение, когато му кимам.
- Ясно.
- Тя... Казвала ли ти е кой съм? Спомняла ли си е за мен?
-Не.
- Никога? Нито веднъж?
-Не.
- А аз си спомнях за нея всеки ден. Отначало ме беше страх, че тя ще ме посочи на Безсмъртните. После разбрах, че се е оказала по-добра от мен. По-смела, по-блашродна. Броях дните - ето сега сигурно ражда. Ето сега детето е на месец. Сега е на година. Не мога да се обадя. И с течение на времето ставаше все по-лошо. Как да го направя? Ако не се е получило веднага, после става все по-сложно. На другите не им помнех имената, постоянно ги бърках, лицата избледняваха. А нея... Не можех да си я изхвърля от главата. Знаеш ли как беше с нея?